stihiqta - Адел Паркс

Елайза отпи от капучиното — беше превъзходно. Семейство Бианки очакваха одобрението иМ.

— Допуснах ужасна грешка — обяви тя.

Синьор Бианки забоде поглед в плочките на пода, а синьора Бианки продължи да се взира в Елайза с шоколадовокафявите си очи, като бавно поклащаше глава.

— Знаем — изцъка. — Всички знаят.

— Не искам нещата, които смятах, че искам. Искам… — Елайза се запъна и преглътна гордостта, която я давеше. — Искам Грег.

Искаше раздърпания, сексапилен, усмихнат Грег. Защото той обичаше думите, мислите, музиката и нещата, които обичаше самата тя. Той не даваше пет пари дали перата на сибирската лиска са по-добри за юргани от тези на унгарската патица. Не му пукаше, че е можел да натрупа куп пари от някакво вино, ако само се бе качил на ферибота и бе натоварил касите на колата си. Какво от това, че може би през година е трябвало да инвестира в здравето си, а не в технологиите? Едва ли някога щяха да имат достатъчно пари, за да си купят каквито и да било акции. Вече знаеше какво означава да общува с хора, които се оплакват, че нямат добра чистачка — непоносимо тъпо. Тези неща може и да бяха важни, обаче за нея, не за Грег. Лихвата, с която Западът товареше дълговете на Третия свят, наистина беше важно нещо и Грег дори веднъж беше ходил на протестна демонстрация. Щастието на сестра иМ също беше важно, но нима Грег не се бе отбил, за да повдигне духа на Марта?

— Той все още ли идва тук?

— Да, всеки ден — усмихна се синьора Бианки, но усмивката иМ внезапно помръкна. — Ох! — възкликна и устата иМ стана овална, сякаш имаше сериозна опасност да погълне надиплените си гуши.

— Днес вече идва ли? — попита Елайза с неприкрито вълнение. Ако не беше идвал, може би щеше да го види и да му обясни, че е сбъркала, че е допуснала грешка, че наистина съжалява и че няма нищо против кутиите за пица.

— Да, идва днес — потвърди синьора Бианки. Обърна се с гръб към нея и започна да търка плота на бара.

— Какво има? — попита Елайза.

Синьората не иМ отговори. Елайза погледна към съпруга иМ, но той внезапно насочи цялото си внимание към децата.

— Какво има? Кажете ми.

— Той идва тук всеки ден, а напоследък, през миналите седмица-две, понякога води със себе си една дама.

Елайза внезапно се почувства отчаяна. Уютното кафене изведнъж иМ се стори студен и влажен ад.

43.

Времето беше много студено и негостоприемно. Марта си беше представяла, че Ню Йорк, Ню Йорк — толкова сладко го повтаряха два пъти — ще има винаги слънчеви тротоари, освен, разбира се, когато не вали сняг на Бъдни вечер и на Коледа, както бе гледала във всички холивудски филми. Беше си приготвила дрехи съобразно въображението си и без да се съобрази с прогнозата за времето. Дъждът отскачаше от цимента и цапаше панталоните им — не иМ пукаше. Бяха се приютили в едно кафене на «Старбъкс» и се опитваха да се престорят, че в Лондон няма клонове на «Старбъкс», като всъщност имаше по едно на всеки ъгъл. Пошегуваха се за това, че живеят в глобално село и че светът е станал толкова малък. И все пак, макар да признаваше, че менюто, името и униформите на келнерите са същите като в «Старбъкс» у дома, смяташе, че усещането е съвършено различно.

Марта се отпусна в огромно меко кожено кресло и вдигна крака на масичката за кафе пред себе си. Застанеше ли така, веднага се сещаше за строгия въпрос на учителките от детската си градина: «А у вас така ли си вдигаш краката?». Не, никога и точно затова седенето в тази поза в кафенето иМ действаше освобождаващо и тя беше готова да плати три долара за преживяването. Наблюдава представлението (останалите клиенти), докато чакаше Джак да се върне с питиетата им.

Имаше една добре запазена жена на около шейсет години, която четеше Анаис Нин и която, противно на разпространеното мнение за навиците на американците, беше решила да остарее по естествен начин, вместо да даде всичките си спестявания на пластичен хирург, който да очертае челюстта иМ. Имаше и един бездомник, който говореше със силен ирландски акцент, макар че Марта не можеше да каже дали е ирландец, или е само туристическа атракция. Той свиреше лошо на хармоника и всички му даваха по един долар, само и само да се махне. Имаше и много готини двойки. Деца, които четяха книжки или си играеха на електронни игри. Носеха малки шапки с периферия, пуловери с надписи и торбести панталони.

Марта си даде сметка, че ако някой от другите клиентите се огледа в кафенето, тя ще изглежда съвсем на мястото си. Защото тя наистина се чувстваше на мястото си — в кафенето, пълно със забавления, с модерни хора и с жени, които остаряваха без никакво съжаление. Марта носеше дънкова шапка, червена фланелка с надпис «Пияно мамче» на гърдите, ако имаше такива, и тесни панталони «Дизел». Изглеждаше фънки. Готино. Много готино. Забарабани с пръсти в такт с песента на Нина Симон, която звучеше в заведението.