Unknown: i 3e0c0223816db71f

и отпускаше бузите си. „Просто не е честно — мислеше си тя, — че Мери е

забравила да донесе сиренето в къщи. Това момиче става все по-небрежно и за

такива работи на нея можеш да разчиташ, колкото на някой слабоумен глупак! Какво

е чаят за една жена, ако няма сирене? Прясно дънлопско сирене!“ От тази мисъл

увисналата й горна устна потрепна и отприщи малък поток от слюнка, който се

стече от ъгъла на устата й.

Докато размишляваше, тя продължаваше да стрелка бързи обвинителни

погледи изпод смръщените си вежди към внучката си Мери, която седеше в отсрещния

ъгъл в креслото, отредено само за баща й и поради това забранено за другите.

Мери обаче не мислеше нито за сиренето, нито за креслото, нито за

престъплението, което извършваше, като бе забравила за едното и се бе отпуснала

на другото. Светлокафявите й очи разсеяно се рееха през прозореца някъде

надалече, като че ли виждаха там нещо, някаква картина, която чародейно се

оформяше пред бляскавия им поглед.

От време на време върху чувствителните устни на девойката се изписваше

усмивка, после тя поклащаше глава леко, несъзнателно, като полюшваше спускащите

се надолу къдрици, при което малки блестящи вълни светлина играеха по косата й.

Малките й ръце, с гладка и мека като цветовете на магнолия кожа, лежаха на скута

й с обърнати нагоре длани — мълчалив символ на мислите й. Мери седеше изправена

като тръстика, хубава, с потайната и чиста красота на дълбоко, спокойно езеро, Страница 3

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

където растат полюшващи се тръстики. В нея се чувствуваше несмутения разцвет на

младостта и макар че беше само на седемнадесет години, от бледото й лице и

слабата й неоформена фигура се излъчваше покой и тиха сила.

Най-после растящото възмущение принуди старата да заговори.

Достойнството не й позволяваше да нападне направо и понеже бе принудена да се

въздържа, тя каза с още по-голямо озлобление:

— Седнала си на стола на баща си, Мери.

Никакъв отговор.

— Столът, дето си седнала, е на баща ти, чуваш ли?

Отново не последва отговор. Вече разтреперана от потискан гняв,

старицата извика:

— Като си глупава, да не си глуха и няма, нехайна никаквице? Защо

забрави поръчките днес следобед? Тая седмица всеки ден вършиш по някоя глупост.

Жегата ли ти помъти главата?

Като внезапно пробудена от сън, Мери вдигна поглед, опомни се и се

усмихна така, че слънцето огря тъжното тихо езеро на нейната красота.

— Каза ли нещо, бабо? — попита тя.

— Не! — извика грубо старата жена. — Нищо не казах. Просто си отварях

устата да лапам мухи. Това е чудесен начин да си прекарваш времето, ако нямаш

какво да правиш. Мисля, че сигурно това си правила, като си ходила днес следобед

долу из града, но ако си затваряше устата и си отваряше очите, би могла по-добре

да свършиш работа.

В този момент Маргарет Броуди излезе от килера с голям калайдисан

чайник. Като пристъпяше бързо с тътрещи се нозе, тя правеше къси припрени крачки

с наведено напред тяло, а тъй като това всъщност бе обичайната и походка, човек

би помислил, че винаги бърза и се страхува да не закъснее. Беше заменила с черна

сатенена блуза и пола престилката, с която вършеше домашната работа през деня, но по полата имаше петна, от кръста й неспретнато висеше отвързана панделка, а

косата й се пръскаше в безпорядък около лицето. Тя постоянно държеше главата си

наклонена на една страна. Преди години тя правеше това, за да демонстрира

примирение й истинско християнско смирение по време на изпитания и горести, но

времето и постоянната нужда да изразява себеотрицание превърнаха това в

привичка. Носът й, изглежда, следваше това отклонение от отвесната посока, може

би по симпатия, но по-вероятно поради нервното движение, с което тя през

последните години го удряше с опакото на ръката си отдясно наляво. Лицето й бе

похабено, изморено и възбуждащо съчувствие; тя цялата бе изкривена и отпусната и

като че ли с върховни усилия постоянно напрягаше изтощените си сили. Беше на

четиридесет и две години, но изглеждаше с десет години по-стара. Това беше

майката на Мери, но сега те изглеждаха така чужди и без родство помежду си, като

стара овца и млад фавн.

Научила се по неволя да овладява всяко положение у дома, Мама, както

всички в къщата наричаха госпожа Броуди, от пръв поглед схвана яростта на

старата жена и смущението на Мери.