Дж. Уорд - Вечна любовl

освободи, отново настъпи газта. Премина неочаквано в лентата за

насрещно движение, профуча пред някакво такси, избегна сблъсъка с

автобус. Дори принуди шофьора на един спортен джип, голям колкото

презокеански лайнер, да се поколебае, преди да мине пред него.

Старчето беше истински художник зад волана. Е, наистина можеше да

го споходи съдбата на Джаксън Полък*, но въпреки това бе изумителен.

[* Пол Джаксън Полък (1912-1956 г.) — американски художник, основна фигура в абстракционизма. Рисува, нанасяйки боите по

нетрадиционен начин, като ги разлива, капе, плиска. Загива в

автомобилна катастрофа. Б.пр.]

«Мерцедес»-ът внезапно спря на едно място за паркиране. На

главната улица. Просто така.

Хорът от сирени стана толкова силен, че тя трябваше да крещи.

— Фриц, те ще…

Два полицейски автомобила профучаха край тях.

— Още един момент, мадам.

По улицата бързо премина още един полицейски автомобил. Фриц

потегли бавно, после продължи, увеличавайки скоростта.

— Чудесен номер, Фриц.

— Без да се обиждате, мадам, умовете на хората се манипулират

много лесно.

Докато колата летеше по шосето, тя се смееше, въртеше се на мястото

си и барабанеше с пръсти върху страничните облегалки на седалката.

Пътуването сякаш нямаше да свърши никога.

Когато стигнаха до външната двойна врата на имението, тя беше

толкова развълнувана, че наистина трепереше. И в мига, в който спряха

пред къщата, изхвърча от колата, без дори да си даде труда да затвори

врата.

— Благодаря, Фриц! — викна тя през рамо.

— Няма защо, мадам!

Мери се втурна през вестибюла, после нагоре по стълбището, като

прескачаше стъпала. Докато завиваше на горната площадка, тичайки с

всички сили, чантата й закачи една лампа. Тя моментално се върна

обратно и я изправи, преди лампата да се разбие на земята.

Смееше се на глас, когато се спусна в спалнята им…

И се закова на място.

Рейдж бе коленичил гол върху някаква черна плоча в средата на

стаята. Беше в транс. Имаше бели превръзки около врата и китките. Върху

килима капеше кръв, макар че тя не виждаше откъде.

Лицето му изглеждаше остаряло с няколко десетилетия, откакто го

видя за последен път.

— Рейдж?

Очите му бавно се отвориха. Бяха замъглени, угаснали. Той премигна, обърнат към нея и смръщи вежди.

— Рейдж? Какво става?

Гласът й сякаш го изтръгна от унеса.

— Какво…? — той замълча. После тръсна глава, сякаш искаше да

пропъди някакво видение. — Какво правиш тук?

— Излекувана съм! Това е чудо!

Тя се втурна към него, но той отскочи встрани с вдигнати ръце, като

се оглеждаше трескаво.

— Излез оттук! Тя ще те убие! Ще си вземе всичко обратно! О, Господи, махни се от мен!

Мери се закова на място.

— За какво говориш?

— Приела си дара, нали?

— Ти откъде… знаеш за този странен сън?

— Прие ли дара?

Господи. Рейдж се бе побъркал напълно. Той се тресеше гол, бял като

платно, от коленете му течеше кръв.

— Успокой се, Рейдж — изобщо не си беше представяла разговора

така. — Не знам за какъв дар говориш. Но чуй това! Заспах, докато пак ми

правеха томография, и нещо стана с машината. Мисля, че някаква част е

изгоряла или нещо такова, не знам. Казаха, че имало някакъв блясък.

Както и да е, когато ме върнаха горе, ми взеха кръв и всичко беше

идеално. Идеално! Чиста съм! Никой няма представа какво е станало.

Сякаш левкемията просто е изчезнала, а черният ми дроб се е оправил.

Наричат ме медицинското чудо!

От нея струеше щастие. Докато Рейдж не я хвана за ръцете и ги

стисна толкова силно, че я заболя.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Не бива да ме познаваш. Трябва да

си вървиш. Никога повече не се връщай тук.

— Какво?

Той започна да я бута, за да излезе от стаята, а когато тя се

възпротиви, я повлече.

— Какво правиш? Рейдж, аз не…

— Трябва да си вървиш!

— Боецо, вече можеш да спреш.

Студено ироничният женски глас спря и двамата.

Мери погледна през рамо. В ъгъла на стаята имаше дребна фигура, изцяло покрита в черно. Изпод красиво спускащите се дипли на робата й

струеше светлина.

— Моят сън — прошепна Мери. — Вие сте жената от съня ми.

Ръцете на Рейдж първо я притиснаха силно, после я отблъснаха.

— Не съм я доближавал, Скрайб Върджин. Кълна се, не съм…

— Бъди спокоен, боецо. Знам, че спази уговорката — дребната фигура

се плъзна към тях. Не пристъпваше, а се носеше през стаята. — И всичко