Дж. Уорд - Вечна любовl

«Роувър»-а и кръстоса глезените си.

— Не искам да се чувстваш принуден, синко. Но ще ти кажа само, че

моята шелан е приготвила хубава вечеря, а пък аз съм гладен. Можеш да

дойдеш да хапнеш с нас, да разгледаш къщата ни. Да видиш как е. Можем

дори да оставим нещата ти тук. Съгласен ли си?

Гласът му бе тих, спокоен. Нямаше никаква заплаха. Но щеше ли

човекът да се държи като «лошо момче», ако искаше да убеди Джон да се

качи в колата?

Зазвъня мобилен телефон. Тормент бръкна във вътрешния джоб на

коженото си яке и вдигна капака на апарата.

— Да. Не, тук е, при мен — устните му се извиха в лека усмивка. —Обмисляме го. Да, ще му кажа. Аха. Добре. Ще го направя. Да, и това ще

му предам. Знам, Уелси. Обещавам. Не… Да, наистина… Съжалявам, лийлан.

Жена му, помисли си Джон. Мъмреше този здравеняк. И той го

приемаше.

— Добре. Обичам те. Дочуване.

Тормент затвори телефона и го прибра в джоба си. Когато отново

погледна Джон, стана ясно, че много уважава съпругата си. Не завъртя

очи, нито направи някоя глупава забележка за това колко досадни са

жените.

— Уелси каза, че наистина няма търпение да се запознае с теб.

Надява се да останеш при нас.

Ами… добре тогава.

Вслушвайки се в инстинкта си, който му казваше, че Тормент е

олицетворение на сигурността, независимо как изглежда, Джон помъкна

багажа си към колата.

— Това ли е всичко?

Джон се изчерви и кимна.

— Няма от какво да се срамуваш, синко — каза тихо Тормент. — Не и

когато си с мен.

Мъжът се пресегна, взе куфара сякаш изобщо не тежеше, и го хвърли

небрежно на задната седалка.

Тормент вече стоеше до вратата на шофьора, когато Джон се сети, че

е забравил колелото си. Потропа с ръка по капака на колата, за да

привлече вниманието му, после посочи сградата и вдигна показалеца си.

— Трябва ти минута?

Джон кимна и се втурна нагоре по стълбите към апартамента си. Взе

колелото и тъкмо оставяше ключовете на рафта, когато спря и се огледа.

Наистина си тръгваше от малкия апартамент и това го накара да види

колко е мизерен. Но все пак бе негов, макар и съвсем за кратко, най-

доброто, което можеше да си позволи със средствата, с които

разполагаше. Подчинявайки се на внезапен порив, извади химикал от

задния си джоб, отвори едно от очуканите шкафчета и написа името си и

датата на стената отвътре.

После изнесе колелото си в коридора, затвори вратата и бързо слезе

по стълбите.

36.

— Мери? Мери, събуди се. Тя е тук.

Мери почувства, че я бутат по рамото, отвори очи и видя, че Рейдж

гледа надолу към нея. Беше се преоблякъл в бяла риза с дълги ръкави и

широки бели панталони. Тя седна в леглото, като се мъчеше да се

успокои.

— Може ли да почакаш малко?

— Разбира се.

Отиде в банята и наплиска лицето си. Взря се в отражението си, а

студената вода се стичаше по брадичката й. Любимият й щеше да пие

кръв. Пред нея.

И това не бе най-странното. Чувстваше се непригодна, защото не тя

щеше да го храни.

Нямаше намерение да се поддава на паниката. Взе една кърпа и се

изсуши, като силно разтри лицето си. Нямаше време да сменя сините

джинси и пуловера. Освен това наистина не искаше да облича нещо друго.

Когато излезе от банята, Рейдж сваляше часовника от ръката си.

— Искаш ли да го държа? — попита тя, припомняйки си последния

път, когато я бе помолил да се погрижи за «Ролекс»-а му.

Той отиде до нея и сложи тежкия часовник в дланта й.

— Целуни ме.

Тя се повдигна на пръсти и той се наведе. Устните им се срещнаха за

миг.

— Хайде.

Хвана я за ръката и я изведе в коридора. Мери се смути, а той каза: — Не искам да го правя в спалнята ни. Тя е нашето място.

Поведе я по балкона към една от стаите за гости. Отвори вратата и

двамата влязоха заедно.

Мери първо долови аромата на рози и едва после видя жената в ъгъла.

Пищното й тяло бе обвито в широка бяла роба, а меднорусата й коса бе

вдигната и прибрана в кок ниско на тила, така че да открива максимално

красивата й шия над дълбокото деколте.

Тя се усмихна и заговори на непознатия език.

— Не — каза Рейдж. — На английски. Ще говорим на английски.

— Разбира се, боецо — гласът на жената беше висок и чист, като

песен на птица. Очите й, бледозелени и прекрасни, се спряха върху

лицето на Рейдж. — Щастлива съм, че мога да ти служа.

Мери трепна, опитвайки се да потисне желанието да защити