Дж. Уорд - Вечна любовl

или непочтено.

Тя кимна.

— Добре.

Той пое дълбоко дъх.

— Това е житейски факт, който не мога да променя.

Мери спусна ръка по гърдите му.

— Знаеш ли, въпреки че е малко страшно, бих искала да съм аз.

— О, Мери, и аз го искам.

Джон погледна часовника си. Тормент щеше да го вземе след пет

минути. Вече бе време да слезе. Хвана куфара си с две ръце и тръгна към

вратата. Молеше се да не види бледия човек по пътя си или докато чака, но искаше да се срещне с Тормент отвън. Изглеждаше някак по-

равнопоставено.

Излезе на тротоара и вдигна поглед към двата прозореца, откъдето се

бе взирал навън толкова часове наред. Оставяше гимнастическия дюшек и

щангата, както и депозита и наема за миналия месец, защото напускаше.

Щеше да му се наложи да влезе набързо вътре за колелото си след

пристигането на Тормент, но това щеше да е за последно. Нищо не го

задържаше на това място.

Загледа се към улицата, като се чудеше откъде ще дойде мъжът.

Питаше се каква ли кола кара, къде живее. И каква ли е жена му.

Треперейки от студ, Джон отново погледна часовника си. Точно

девет.

Отдясно светна фар. Беше почти сигурен, че Тормент няма да го

вземе с мотор. Но беше хубаво да си представя как изчезва в нощта с рева

на мощна машина.

Когато «Харли»-то мина с ръмжене край него, вдигна поглед към

офисите на горещата линия отсреща. Мери не бе идвала на работа както в

петък, така и в събота вечерта и той искрено се надяваше, че просто си е

взела почивка. Веднага след като се настани, щеше да дойде да я види пак

и да се увери, че е добре.

Само че… нямаше никаква представа къде отива. Предполагаше, че

ще е някъде наблизо, но кой знае? Може би щеше да отиде далеч, да се

махне от Колдуел. Господи, как искаше да започне всичко отначало.

Винаги можеше да намери начин да дойде при Мери, дори ако трябваше

да вземе автобус.

Минаха още две коли и един камион.

Беше толкова лесно да се изтръгне от жалкото си съществувание.

Никой от заведението на Мо не го беше грижа, че напуска, защото

помощници в кухнята се намираха под път и над път. И от само себе си се

разбираше, че няма да липсва на никого от съседите си. Освен това

бележникът му с адреси бе абсолютно празен — нямаше приятели, нито

семейство, на което да се обади.

Всъщност дори нямаше бележник с адреси. Нещастник.

Джон огледа себе си, чудейки се колко ли жалък изглежда. Гуменките

му бяха толкова захабени, че белите части бяха посивели. Беше облечен

чисто, но дънките му бяха на две години, а ризата, най-хубавата, която

имаше, изглеждаше като купена от благотворителна разпродажба. Нямаше

дори връхна дреха, защото миналата седмица бяха откраднали якето му от

заведението на Мо и щеше да му се наложи да спестява, за да си купи

друго.

Би искал да изглежда по-добре.

Зад ъгъла, малко по-далеч от «Трейд стрийт», се показаха светлините

на автомобил, после се насочиха нагоре, сякаш шофьорът внезапно бе

настъпил газта. Което не беше добре. Ако някой караше с превишена

скорост в този квартал, обикновено бягаше от ченгетата или от нещо още

по-лошо.

Джон отстъпи зад една нащърбена пощенска кутия и се опита да стане

невидим, но черният «Рейндж Роувър» спря рязко пред него. Тъмни

стъкла. Здрави хромирани джанти. Вътре трещеше «Джи юнит», рапът

звучеше толкова силно, че сигурно се чуваше из целия квартал.

Джон грабна куфара си и се запъти към сградата. Дори да налетеше на

бледия човек, вътре щеше да е на по-сигурно място, отколкото близо до

този наркодилър, който се перчеше с «Роувър»-а. Вече буташе входната

врата, когато музиката спря.

— Готов ли си, синко?

Като чу гласа на Тормент, Джон се обърна. Мъжът заобикаляше

колата отпред и в мрака изглеждаше целия изтъкан от заплаха —широкоплещеста фигура, от която разумните хора бягат.

— Синко? Ще тръгваме ли?

Тормент пристъпи в слабата светлина на уличната лампа и погледът

на Джон беше привлечен от лицето му. Господи, беше забравил колко

страшен изглежда с военната подстрижка и тази квадратна челюст.

Може би не трябва да тръгвам с него, помисли си Джон. Изборът му

беше продиктуван от страх и щеше да го доведе до още по-големи

проблеми. Дори не знаеше къде отива. Хлапетата като него можеха да

намерят края си в реката, ако влизаха доброволно в подобни коли. С мъж

като този.

Сякаш усетил нерешителността на Джон, Тормент се облегна на