Дж. Уорд - Вечна любовl

Бела запази проклятията за себе си. Каквото и да си мислеше Мери, русокосият воин щеше да дойде за нея. Обвързаните мъжкари не

позволяваха на партньорките си да ги напускат. Никога. Знаеше това от

опит. И то с цивилни.

Можеше само да се досеща какво би направил един воин, ако неговата

партньорка си тръгне.

Рейдж мина през всички стаи в къщата на Мери. Видя, че шкафчето

под мивката в банята на горния етаж е отворено. В него имаше подредени

сапуни, паста за зъби и дезодоранти. В спретнатите редички имаше

празнини, сякаш бе взела някои от тях.

Отишла е някъде, помисли си той, хвърляйки поглед през прозореца.

Ако беше в хотел, търсенето можеше да е безуспешно. Тя би се досетила

да се регистрира под чуждо име. Може би трябваше да опита да я потърси

на работното й място…

Загледа се към къщата в другия край на ливадата. Вътре блестяха

светлини.

Възможно ли бе да е отишла у Бела?

Слезе на долния етаж и заключи вратата. След част от секундата се

материализира на верандата пред къщата на Бела и почука силно на

вратата. Тя отвори и веднага отстъпи встрани, сякаш го бе очаквала.

— Горе е.

— Къде?

— В първата спалня.

Рейдж се качи, прескачайки стъпалата през едно. Само една врата бе

затворена. Той не почука — просто я отвори широко. Светлината от

коридора нахлу в стаята.

Мери спеше дълбоко на огромно легло с месингови табли, облечена в

пуловер и джинси, с които я беше виждал. Краката й бяха покрити със

завивка, съшита от разноцветни парчета плат. Лежеше по очи, полуизвърната настрани. Изглеждаше напълно изтощена.

Първият му порив бе да я вземе на ръце.

Остана, където си беше.

— Мери — опита се гласът му да прозвучи безстрастно. — Мери.

Събуди се.

Ресниците й потрепнаха, но тя само въздъхна и леко отмести главата

си.

— Мери.

О, по дяволите.

Отиде до леглото и се облегна тежко с длани върху матрака. Това

привлече вниманието й. Тя рязко се надигна, очите й бяха празни, докато

не го разпозна.

После върху лицето й се изписа смущение.

— Какво правиш тук? — отметна косата от лицето си.

— Да, какво наистина? Може би първо ти трябва да отговориш на

този въпрос.

— Не съм си вкъщи.

— Не, не си. Но не си и там, където трябва да бъдеш.

Тя се облегна назад върху възглавниците и той с внезапна яснота

осъзна колко тъмни са кръговете под очите й, колко бледи са устните й…

И че не спори с него.

Не питай, каза си той. О, по дяволите.

— Какво стана днес следобед?

— Исках да остана за малко сама.

— Не говоря за това, че си се измъкнала от Фриц. По този въпрос ще

поговорим по-късно. Какво стана при лекаря?

— О, да. За онова.

Гледаше я втренчено, докато тя си играеше с края на завивката. Мери

остана безмълвна, а на него му идваше да закрещи. Да хвърля разни неща.

Да изгори нещо до основи.

— Е? — едва успя да продума той.

— Никога не съм мислила, че си недостоен.

За какво говореше, по дяволите? О, да, онзи прекрасен мил разговор, който водиха последния път. Хайде стига, тя се опитваше по всякакъв

начин да смени темата.

— Какво е състоянието ти, Мери. И дори не си помисляй да ме

лъжеш.

Очите й срещнаха неговите.

— Искат да започна химиотерапия другата седмица.

Рейдж издиша бавно. Думите сякаш смъкнаха кожата му. Седна в

другия край на леглото и затвори вратата със силата на ума си.

— Ще има ли ефект?

— Мисля, че да. Моят лекар ще говори с някои от колегите си и след

два-три дни ще отида при нея. Най-важно е да се прецени колко

продължително трябва да бъде лечението. Взеха ми кръв, за да проверят

състоянието на черния дроб и бъбреците ми. Казах им, че съм съгласна

лечението да продължи толкова, колкото решат.

Той плъзна ръце по лицето си.

— Господи.

— Видях как умира майка ми — каза тихо тя. — Беше ужасно да

гледам как губи контрол над тялото си и как се измъчва от болка. Накрая

не приличаше на себе си, не реагираше както преди. Беше си отишла, бе

останало само тялото, което не искаше да изостави основните си функции.

Не казвам, че и с мен ще стане така, но ще ми е много трудно.

Проклятие, гърдите го боляха.

— И не искаш аз да съм свидетел на това?

— Не. Не искам. Не искам да го преживяваме и двамата. Искам да ме

помниш, каквато съм сега. А аз да си спомням за нас, каквито бяхме. Ще

ми трябват хубави спомени.

— Искам да съм с теб.

— А аз — не. Няма да имам сили да се боря. И болката… Тя те кара