Ан Райс - Ве

Защо според вас кепенците са изпотрошени, докторе? И почти

изтръгнати от пантите? Защо според вас мазилката се лющи? - Тя

поклати глава, увисналите и? бузи се разтресоха, а безцветните и? устни

се присвиха. - Я да се опита някой да оправи капаците или пък да се

качи на стълба и да се опита да боядиса къщата.

- Не ви разбирам - рече лекарят.

- Дори не докосвайте тези бижута, докторе, само това ще ви кажа.

Не докосвайте нищо тук, без да е наложително. Онзи басейн отвън, например. Целият е задръстен с листа и тиня, но старите фонтани

продължават да работят, замисляли ли сте се за това? Но само се

опитайте да махнете онези тапи, докторе!

- Но кой:?

- Просто не пипайте бижутата. Това е моят съвет.

- Да не би промяната на нещо тук да я кара да говори? - попита

той дръзко. Вече му бе дотегнало от всичко това, пък и не се

страхуваше от госпожица Нанси така, както от госпожица Карл.

Тя се изсмя.

- Не, нищо не би я накарало да говори - отвърна Нанси

подигравателно. После затръшна чекмеджето. Стъклените мъниста на

една от броениците се удариха със звън в малка статуя на Исус. - А

сега, ако ме извините, ще трябва да почистя и банята.

Той погледна към брадатия Исус, вдигнал пръст към короната от

тръни на главата си.

Може би всички тук бяха откачени. Може би той също щеше да

полудее, ако не се махнеше от тази къща.

Веднъж, когато беше сам в трапезарията, отново бе видял онова

име - Лашър - изписано в праха по масата. Като че ли с пръст.

Голяма завъртяна буква <���Л>. Но какво можеше да значи това? На

следващия следобед прахът бе избърсан - всъщност за първи път като

че ли някой си бе направил труда да забърше праха в тази къща, в

която сребърният сервиз за чай беше станал почти черен. Стенописите

бяха избелели, но въпреки това, ако се вгледаше добре, човек можеше

да различи плантация, да, същата къща, която бе и на картините в

салона. Чак след дълго взиране в полилея лекарят осъзна, че никога не

е бил свързван с електрическата мрежа. По рамките му все още имаше

восък. И цялото място бе така скръбно.

Нощем вкъщи, в модерния си апартамент с изглед към езерото, той

не можеше да спре да мисли за пациентката си. Чудеше се дали лежи в

леглото с отворени очи.

- Може би имам морално задължение: - Но какво точно?

Нейният лекар беше уважаван психиатър. Не биваше да поставя под

съмнение преценките му. Не биваше да опитва някоя глупост - като

например да я изведе на обиколка из местността или пък да сложи

радио на верандата. Или пък да спре успокоителните, за да види какво

ще стане!

Или пък да вдигне телефона и да се свърже с дъщеря и?, стажантката. Накара Ели да подпише документ. На двадесет и четири

години тя все пак бе достатъчно голяма, за да научи някои неща, например коя е собствената и? майка.

И със сигурност здравият разум му нашепваше да прекъсне

медикаментозното лечение на Деидре поне за малко. Ами пълната

преоценка на състоянието и?? Поне трябваше да направи предложение

да бъде направена.

- Просто и? слагай инжекциите - каза старият лекар. -

Посещавай я за час на ден. Това се иска от теб. - Само че този път от

него лъхаше хлад. Стар глупак!

Нищо чудно, че бе толкова доволен, когато един следобед за първи

път я посети мъж.

Беше началото на септември и все още бе топло. Когато зави към

портала, лекарят видя мъж на верандата до Деидре, очевидно и?

говореше нещо, ръката му лежеше на облегалката на стола и?.

Висок, кестеняв мъж, доста слаб.

Лекарят изпита някакво странно собственическо чувство. Непознат

за него мъж при пациентката му. Но беше нетърпелив да се срещне с

него. Може би той щеше да обясни нещата, за които жените не искаха

да говорят. Със сигурност беше добър приятел. Имаше нещо интимно в

начина, по който стоеше толкова близо до нея, в начина, по който се

привеждаше към тихата Деидре.

Но когато се качи на верандата, посетителят вече го нямаше.

Нямаше никого и в предните стаи.

- Знаете ли, видях един мъж тук преди малко - каза той, когато

сестрата се появи. - Говореше с госпожица Деидре.

- Не съм го видяла - отвърна безцеремонно тя.

Намери госпожица Нанси в кухнята да рони грах. Тя се втренчи

продължително в него, после поклати глава и брадичката и? се издаде

напред.

- Не съм чула никого.

Е, не беше ли това пълна идиотщина! Но той трябваше да признае, че наистина го бе мярнал само за миг през мрежите. И все пак беше