Ан Райс: Ве

сама, ако пожелаеш.

- Госпожица Деидре чува съвсем добре - прекъсваше я сестрата.

- Лекарят каза, че може да чува и вижда отлично.

Веднъж той се опита да поговори с госпожица Нанси, която се

носеше по коридора на горния етаж, явно отново вбесена.

- Имало ли е поне някаква промяна в състоянието и?? Проговаряла

ли е някога: поне думичка?

Тя присви очи към него, кръглото и? лице лъщеше от пот, а носът и?

бе болезнено зачервен в основата от тежестта на очилата.

- Аз пък ще ви питам нещо друго! - рече му. - Кой ще се грижи

за нея, когато нас вече няма да ни има! Да не си мислите, че

разглезената и? дъщеря от Калифорния ще се погрижи за нея? Та тя

дори не знае името на майка си. Ели Мейфеър изпраща онези снимки -

изсумтя и продължи: - Ели Мейфеър дори не е стъпвала в тази къща от

деня, в който се роди бебето и тя дойде да го вземе. Искаше единствено

бебето, защото не можеше да има деца, и беше изплашена до смърт, че

мъжът и? ще я изостави. Той е някакъв голям адвокат по ония места.

Знаете ли, че Карл плати на Ели да вземе бебето? Плати и? да се

погрижи момичето никога да не се върне у дома? Искаше да я махне

оттук. Даже накара Ели да подпише документ. - Тя се усмихна

горчиво и избърса ръце в престилката си. - Изпрати я в Калифорния с

Ели и Греъм, да живее в модна къща в залива на Сан Франциско, с

огромна яхта и всичко останало. Ето какво се случи с дъщерята на

Деидре.

<���О, значи младата жена не знае нищо>, помисли си той, но

премълча.

- Нека Карл и Нанси да стоят тук и да се погрижат за всичко! -

продължи жената. - Това е песента, която се пее в това семейство.

Нека Карл да подписва чековете, а Нанси да готви и чисти. А какво, по

дяволите, върши Мили? Мили само ходи на църква и се моли за всички

нас, взети заедно. И каква полза? Леля Мили е по-безполезна даже от

леля Бел. И ще ви кажа какво прави леля Мили най-добре. Подрязва

цветя. Леля Мили от време на време подрязва рози. Розите, които си

избуяват на воля отвън.

Тя се изкикоти грозно и гърлено и мина покрай него към спалнята

на пациентката, като стискаше мазната дръжка на метлата.

- Нали се сещате, че не мога да помоля сестрата да помете пода!

О, не, те не си цапат ръчичките с това. Можете ли да ми кажете защо

сестрата да не може да помете пода?

Спалнята си беше съвсем чиста, явно беше главната спалня в

къщата - голяма, проветрива северна стая. В мраморното огнище

имаше въглени. И в какво легло само спеше пациентката - в едно от

онези грамадни неща от края на миналия век, с огромен копринен

балдахин с пискюли, провесен на рамка от орехово дърво.

Хареса му миризмата на парафин за под и прани чаршафи. Но

стаята беше пълна с кошмарни религиозни антики. На мраморната

тоалетка стоеше статуя на Девата с червено сърце на гърдите, зловещо

и отвратително на вид. До нея лежеше разпятието с разкривеното, агонизиращо тяло на Христос в естествени цветове, чак до тъмната

кръв, която шуртеше от раните от гвоздеите по ръцете му. Свещи

горяха в червени стъкленици до една доста залиняла палма.

- Тя изобщо забелязва ли всичките тези религиозни щуротии? -

попита лекарят.

- Не, по дяволите - рече госпожица Нанси. От чекмеджетата на

тоалетката блъвна миризма на камфор, щом тя започна да подрежда

нещата вътре. - Пък и те не са донесли нищо добро на тази къща!

Над лампите от кован месинг висяха броеници, броеници имаше

дори по избледнелите им копринени абажури. Като че нищо не се бе

променило тук от десетилетия. Жълтите дантелени пердета бяха

колосани и изгнили на места. Те сякаш улавяха и задържаха слънцето и

излъчваха собствена прегоряла печална светлина.

На мраморния плот до масичката имаше кутия за бижута.

Отворена. Сякаш съдържанието и? не беше безценно, каквото, разбира

се, беше. Дори лекарят, който бе доста невеж в тези неща, знаеше, че

бижутата са истински.

До кутията стоеше моменталната снимка на красивата русокоса

дъщеря. А под нея имаше доста по-стара и избледняла снимка на

същото момиче, по-малко, но дори тогава доста красиво. В долния и?

край пишеше нещо. Едва го разчете: <���Училище <���Пасифик Хайтс>, 1966>.

Когато докосна кадифения капак на кутийката за бижута, госпожица Нанси се обърна и само дето не изкрещя: - Не ги докосвайте, докторе!

- Боже мили, жено, нали не си мислиш, че съм крадец.

- Има много неща, които не знаете за тази къща и пациентката си.