Ан Райс: Ве

Сестрата излезе при тях. Носеше син плик, моментална снимка.

- Това е от дъщеря ти, Деидре. Виждаш ли? Сега е на двайсет и

четири години. - Подържа снимката пред лекаря, за да я види и той.

Русо момиче на палубата на голяма бяла яхта, с развяна от вятъра коса.

Беше хубава, много хубава - от залива на Сан Франциско, осемдесет и

трета година.

Лицето на жената остана безизразно. Сестрата прибра черната коса

от челото и?. Подаде снимката на лекаря.

- Виждате ли това момиче? Тя също е лекар! - И му кимна с

гордо превъзходство. - Сега е стажантка, но един ден ще стане лекар

също като вас, така си е.

Беше ли възможно? Нима младата жена никога не бе идвала у дома

да види собствената си майка? Веднага почувства антипатия към нея. И

щяла да става лекар.

Колко ли време бе минало, откакто пациентката му бе носила

рокля или чифт истински обувки? Много искаше да и? пусне да послуша

радио. Може би щеше да хареса музиката. Сестрата си гледаше

сапунените сериали цял следобед в кухнята в задната част на къщата.

Започна да изпитва недоверие към сестрата и към лелите.

Онази високата, която подписваше чековете му - госпожица Карл

- беше адвокат, макар че сигурно вече бе стигнала седемдесетте.

Ходеше до кантората си на Каронделет стрийт с такси, защото вече не

можеше да се качва на високото дървено стъпало на трамвая по линията

<���Сейнт Чарлз>. Веднъж, когато я срещна на портата, тя му каза, че

преди е пътувала с трамвая.

- О, да - каза сестрата един следобед, докато разресваше съвсем

бавно косата на Деидре, бавно и много внимателно. - Госпожица Карл

е много умна. Работи за съдия Флеминг. Тя е една от първите жени, дипломирали се в колежа по право <���Лойола>. Беше на седемнайсет, когато постъпи там. Баща и? е старият съдия Макинтайър и тя много се

гордееше с него.

Госпожица Карл никога не говореше за пациентката му, поне не

пред него. Пълната госпожица Нанси бе злонамерена към нея, или поне

така си мислеше той.

- Казват, че госпожица Нанси така и нямала възможност да

получи образование - клюкарстваше сестрата. - Винаги си била у

дома и се е грижела за останалите. Както старата госпожица Бел.

Госпожица Нанси бе някак мрачна, някак обикновена. Трътлеста, занемарена, с вечната престилка, дори когато говореше на сестрата с

характерния си покровителствен, превзет глас. А когато поглеждаше

към Деидре, на устните и? вечно играеше лека подигравателна усмивка.

А накрая госпожица Мили, най-възрастната, която беше всъщност

някаква братовчедка - същинска класика на стара дама в черна

коприна и обувки с мъниста. Тя идваше и си отиваше, винаги с

износените си ръкавици и малката си черна сламена шапка с воалетка.

Винаги се усмихваше сърдечно на лекаря и целуваше Деидре. <���Бедното

ми скъпо сладурче> - казваше тя с треперливия си глас.

Един ден той налетя право на госпожица Мили, която стоеше на

счупените плочи до басейна.

- Вече няма как да започнем отначало - каза тя тъжно. Не беше

негова работа да и? противоречи и все пак нещо в него настояваше да

разбере повече за тази трагедия.

- Колко обичаше Стела да плува тук - рече старицата. - Стела

го построи, Стела, която имаше толкова много планове и мечти. Стела

сложи и асансьора. Съвсем типично за нея. Тя организираше такива

забави: Помня, че в къщата се събираха стотици гости, по цялата

морава имаше маси, свиреха музиканти. Твърде млад сте, за да помните

онази жива музика, докторе. Стела сложи и драпериите в салона, но

сега са твърде стари, за да могат да бъдат почистени. Така казват.

Щели да се разпаднат, ако се опитаме да ги почистим. И пак тя направи

пътечката от камъни тук, около целия басейн. Виждате ли, тези стари

плочи отпред и отстрани: - Тя замълча и посочи към дългата страна

на къщата, към далечния вътрешен двор, сега обрасъл с плевели. Сякаш

не можеше да продължи. Бавно вдигна поглед към високия тавански

прозорец.

Искаше му се да попита коя е Стела.

- Бедната скъпа Стела.

Изведнъж му се привидяха книжни фенери, провесени от

дърветата.

Може би тези жени просто бяха твърде стари. А онази младата, стажантката или каквато там беше, на две хиляди километра оттук: Госпожица Нанси тормозеше тихата Деидре. Ако видеше сестрата

да я разхожда, крясваше в ухото на болната: - Вдигай си краката. Много добре знаеш, че можеш да ходиш и