Ан Райс - Ве

- Добър вечер, Лоръл - прошепна Роуан.

Жената се стресна. После я позна и засия.

- Доктор Мейфеър, още ли сте тук.

- Само да хвърля последен поглед.

Роуан се държеше със сестрите много по-мило, отколкото с

лекарите. Още когато бе стажантка, сестрите я обожаваха, може би

защото успяваше да неутрализира пословичната им неприязън към

жените лекари и да предизвика у тях възможно най-много ентусиазъм.

Това бе умение, което бе култивирала и рафинирала до степен на

безпощадност, и все пак бе дълбоко прямо, като всеки разрез в тъканта

на мозъка на пациента.

Сега, когато влезе в първата стая и спря до високото сияещо

метално легло - чудовищна конструкция на колела - тя чу, че

сестрата идва зад нея, чака я да заговори. После пристъпи да вдигне

картата на пациента от таблата на леглото. Роуан и? направи знак с

глава да не го прави.

Последната за деня жертва на автомобилна катастрофа лежеше

пребледняла, като че безжизнена, с увит около главата огромен тюрбан

от бинтове и тънка, безцветна тръба, която влизаше в носа.

Единственият признак на живот идваше от машините с техните

монотонни пиукания и нащърбени неонови графики. Глюкозата се

вливаше през тъничката игла, забита в горната страна на едната китка.

Подобно на труп, който се връща към живота върху маса за

балсамиране, жената под избелените чаршафи бавно отвори очи.

- Доктор Мейфеър - прошепна тя.

Превъзходна вълна облекчение премина през Роуан. Отново

размени поглед със сестрата. Усмихна се.

- Тук съм, госпожице Трент - каза тя тихо. - Справяте се много

добре. - И нежно хвана дясната ръка на жената. Да, много добре.

Очите на жената се затвориха бавно, както се затварят цветята.

Никаква промяна в тихата песен на машините около тях. Роуан се

оттегли така безшумно, както бе дошла.

Загледа се през стъклото на втората стая в друга фигура, пак на

вид в безсъзнание - смугло момче, всъщност още почти дете, което бе

ослепяло внезапно и бе паднало от платформата върху релсите пред

градската електричка.

Бе работила по него четири часа, бе шила с миниатюрна игла

разкъсания кръвоносен съд, причинил слепотата му, а после бе

възстановявала увредения му череп. <���Да го ремонтираме>, беше се

пошегувала тя с колегите си в операционната.

Сега стоеше напълно неподвижна, присвила очи, и гледаше леките

му движения в съня - начина, по който дясното му коляно помръдна

под завивките, как се изви ръката му, с дланта нагоре, когато извърна

глава настрани. Езикът му се стрелкаше по сухите устни и той шепнеше

нещо, сякаш говореше на някого в съня си.

- Върви добре, докторе - прошепна сестрата зад нея.

Роуан кимна. Но тя знаеше, че до няколко седмици момчето ще

започне да получава припадъци. Щяха да му предпишат дилатин, за да

ги контролират, но то щеше да остане епилептик до края на живота си.

По-добре, отколкото мъртъв или сляп, със сигурност. Тя щеше да

изчака и да го наблюдава, преди да предсказва състоянието му. В края

на краищата винаги имаше шанс да се окаже, че греши.

- А мисис Кели? - попита и се обърна да погледне сестрата в

очите. Тя беше изпълнителна и състрадателна жена, която Роуан много

харесваше.

- Мисис Кели смята, че е много смешно, че в главата и? все още

има два куршума. Казва, че се чувства като зареден пищов. Не иска

дъщеря и? да си тръгва. Иска да разбере какво е станало с онзи хулиган, дето я е прострелял. Иска още една възглавница. Иска телевизор и

телефон.

Роуан отвърна със задължителния разбиращ смях, едва чут в

жужащата тишина.

- Е, до утре - каза тя.

От мястото си виждаше енергичната мисис Кели през последната

двойка прозорци в края на помещението.

Тъй като не можеше да вдигне глава от възглавницата, мисис Кели

жестикулираше оживено с дясната си ръка, докато разговаряше с вече

порасналата си дъщеря - слаба, очевидно изтощена жена с увиснали

клепачи, която въпреки това кимаше на всяка дума на майка си.

- Много е добра с майка си - прошепна Роуан. - Нека остане

колкото пожелае.

Сестрата кимна.

- Аз си тръгвам. До понеделник, Лоръл - каза Роуан. - Не съм

сигурна, че този нов график ми харесва.

Сестрата се изсмя тихичко.

- Заслужавате почивка, доктор Мейфеър.

- Нима? - промърмори Роуан. - Доктор Симънс ще ми се обади, ако има някакъв проблем. Винаги можеш да го помолиш да ми звънне, Лоръл. Разбираш ли?