Ан Райс - Ве

И все пак тя все още говореше с него, все още продължаваше да

води безкрайната си защита. Смъртта му бе направила невъзможно

всяко реално разрешение. А след това нейната омраза и нейният гняв

бяха създали неговия призрак. Той вече избледняваше, но все още я

преследваше, дори тук, в сигурността на коридорите на нейното

владение.

Ще бъда с други, когато си поискам, искаше и? се да му каже. Ще

бъда с тяхното его и техния опак характер, с тяхното невежество и с

безгрижното им чувство за хумор; с тяхната грубост, със страстната им

и проста любов към жените, с техния страх от жените. Дори с техните

приказки, да, с безкрайните им приказки, които - благодаря ти, Боже!

- изобщо не приличаха на тези на неврохирурзите, и то без да очакват

от мен да казвам нещо, те дори не искат да знаят коя съм или каква съм

- ракетен инженер, супершпионин, магьосница или пък неврохирург.

<���Да не искаш да кажеш, че оперираш хорските мозъци?!>

Какво значение имаше всичко това?

Всъщност сега Роуан разбираше повече <���от мъже> от времето, когато Греъм спореше с нея. Тя разбираше връзката между нея самата и

тези униформени герои - че това да влизаш в операционната, да

нахлузваш стерилните ръкавици и да вдигаш микрокоагулатора и

микроскалпела си беше като да влизаш в горяща сграда, като да се

намесваш в сцена на семейно насилие, за да спасиш съпругата или

детето.

Колко пъти бе чувала да сравняват неврохирурзите с пожарникари?

След което и ловката критика, че е по-различно, защото не твоят живот

виси на косъм. Но, по дяволите, това не беше вярно. Защото ако се

провалиш, ако се проваляш до онази ужасна степен, и то достатъчно

често, ти ще бъдеш разрушен с такава сигурност, както и ако над

главата ти се срути горящ покрив. Ти оцеляваш благодарение на

перфектността и смелостта си, защото просто няма друг начин да

оцелееш и всеки миг в операционната е изпитание на живот и смърт.

Да, същата смелост, същата любов към напрежението и към

опасността - това виждаше тя в онези груби мъже, които обичаше да

целува, да гали и кърми. Мъже, които обичаше да лягат върху нея; мъже, които не искаха от нея да говори.

Но какво от това, че разбираше, когато бяха минали месеци -

почти половин година - откакто не бе канила никого в леглото си.

Какво ли мислеше <���Сладката Кристин> за това, чудеше се тя понякога.

Дали не и? нашепваше в тъмното: <���Роуан, къде са нашите мъже?>.

Чеиз, жълтокосото ченге от Марин, с маслинената кожа, все още и?

оставяше съобщения на телефонния секретар. Но тя нямаше време да

му се обади. А той беше много сладък тип, дори четеше книги. Веднъж

бяха водили истински разговор, когато тя неволно отвори дума за

Спешното и жената, простреляна от съпруга си. Той се бе хванал за

това и и? разказа безброй подобни случаи. Може би затова не му се

беше обадила? Вероятно.

Неврохирургът в този момент бе погълнал почти изцяло жената. До

такава степен, че тя дори не беше сигурна защо мисли за тези мъже

сега. Може би защото не бе чак толкова уморена, или защото

последният красив мъж, когото бе пожелала, бе Майкъл Къри, великолепният удавник, великолепен, дори и проснат на палубата, мокър и блед, с полепнала по челото черна коса.

Да. Направо да <���си умреш> за такъв мъж, както казваха ученичките

- просто съвършен, прелестен, напълно неин тип. Не беше от онези

калифорнийски фитнес маниаци с напомпани мускули и фалшив загар, увенчани с боядисана коса, а як пролетарски екземпляр, още по-

неустоим заради сините очи и луничките по бузите, заради които, сега

като се замислеше, и? се бе дощяло да го целуне.

Каква ирония беше да извади от морето, и то в състояние на

трагична безпомощност, такъв перфектен представител на типа мъж, който винаги бе желала.

Спря. Бе стигнала до вратите на интензивното. Влезе тихо, остана

неподвижна за миг - гледаше странния, сякаш замръзнал свят на

подобните на аквариуми стаи с измършавелите спящи в найлоновите

кислородни <���палатки>. Крехките им крайници и торсове бяха свързани

с писукащите монитори сред безкрайни кабели и циферблати.

В главата на Роуан внезапно нещо превключи. Вече нищо извън

това отделение не съществуваше, вече нищо не съществуваше извън

операционния блок.

Тя отиде до бюрото и леко докосна по рамото сестрата, която се бе

прегърбила над куп хартия под ниската флуоресцентна лампа.