Ан Райс - Ве

на Тибурон още не беше мавзолей, пълен с книги и дрехи на мъртъвци.

Сега трябваше да мине през този мавзолей, за да стигне до

<���Сладката Кристин>. Трябваше да види неизбежната поща, която все

още пристигаше за Ели и Греъм. И може би дори да чуе едно-две

съобщения на телефонния секретар, оставени от приятели от други

градове, които още не бяха разбрали, че Ели е умряла от рак миналата

година, а Греъм от <���удар>, както го наричаха простичко, два месеца

преди нейната смърт.

Все още поливаше папратите в памет на Ели, която дори им бе

пускала музика. Караше ягуара на Греъм, защото да го продаде би било

истинско безобразие. Та тя дори не бе подредила писалището му.

Удар. Мрачно, грозно усещане мина през нея. Не мисли за Греъм, умрял на кухненския под, а за победите през деня. Спаси три живота за

последните петнайсет часа, докато други лекари можеха и да ги оставят

да загинат. На два други живота, поверени на чужди ръце, оказа

компетентната си помощ. И сега трима от тези пациенти спят в

интензивното отделение, без опасност за живота, и имат очи, с които да

гледат, усти, с които да оформят думите, и когато хванеш ръцете им, те

ги стискат, както си им казала да направят.

Да, не можеше да иска нищо повече. Можеше завинаги да остави

трансплантациите и туморите на другите. Тя бе в стихията си в

критични ситуации. Имаше нужда от тях. След малко щеше да си иде у

дома само защото беше здравословно да го направи, здравословно бе

очите и? да отпочинат, а също и краката и? и мозъкът и?, разбира се, и да

иде някъде извън града за уикенда; да бъде на <���Сладката Кристин>, в

морето.

Но засега си почиваше в този огромен кораб, наречен болница -

защото тя я възприемаше точно така - като подводница, която пътува

безшумно през времето. Светлините никога не гаснат. Температурата

никога не пада. Двигателите никога не спират. А ние, екипажът, сме

свързани един с друг, въпреки гнева, негодуванието и съперничеството.

Ние сме свързани с някаква форма на любов, без значение дали го

осъзнаваме.

- Ти се опитваш да правиш чудеса! - бе и? казал шефът на

Спешното в шест тази вечер, някак надменно, с изцъклени от

изтощение очи. - Просто завий тази жена до стената и си запази

силите за някой, на когото можеш да помогнеш!

- Не искам никакви чудеса - отвърна Роуан. - Просто ще

извадим стъклата и мръсотията от мозъка и? и ще я върнем на тоя свят.

Как можеше да му каже, че когато бе сложила ръце на раменете на

жената, тя бе <���чула> със своето диагностициращо сетиво хиляди

дребни сигнали; и те и? бяха казали непогрешимо, че жената ще живее.

Знаеше какво бе видяла, когато парчетата кост бяха внимателно

отстранени от фрактурата и замразени, за да бъдат върнати по-късно на

място, когато разкъсаната външна обвивка на мозъка бе доразрязана и

наранената тъкан под нея бе увеличена под мощния окуляр на

хирургическия уред. Видя жив мозък, невредим и функциониращ, щом

аспирира кръвта от него и обгори миниатюрните разкъсани кръвоносни

съдове, за да спре кървенето.

Това бе същото непогрешимо чувство, което я бе споходило онзи

ден в океана, когато издърпа с лебедката удавника Майкъл Къри на

палубата на яхтата си и докосна студената сива плът. Да, тук има

живот. Върни го обратно.

Удавникът. Майкъл Къри. Това бе, разбира се, нещото, което си бе

казала, че не трябва да забравя. Да се обади на лекаря на Къри. Лекарят

на Къри и? бе оставил съобщение както в болницата, така и на

телефонния секретар вкъщи.

Бяха минали повече от три месеца от онази ужасно студена майска

вечер, когато мъглата закриваше от поглед далечния град и не се

виждаше ни една светлинка, когато удавникът на палубата на

<���Сладката Кристин> бе изглеждал мъртъв, истински труп.

Тя загаси цигарата и извиси глас:

- Приятна вечер, колеги. До понеделник, в осем. - Обърна се към

стажантите: - Не, не ставайте.

Доктор Ларкин я хвана с два пръста за ръкава. Тя се опита да се

отдръпне, но той стисна по-здраво.

- Не излизай с лодката сама, Роуан.

- Стига, шефе. - Опита се да се освободи. Не стана. - Излизам

сама с тази лодка, откакто станах на шестнайсет.

- Много лошо, Роуан, много лошо - рече той. - Ами ако си

удариш главата и паднеш зад борда.

Тя се изсмя тихичко и вежливо, въпреки че разговорът бе започнал

да я дразни. След миг вече бе в коридора и подмина асансьорите -