Ан Райс - Ве

аз треперех, закрил главата си с длани.

И тогава чух съвсем ясно някакъв глас. Знаех, че е гласът на

Ромер.

- Петир, те са мъртви! Те са като окапал плод в овощна

градина. Стани и ги отблъсни; не можеш да ги оскърбиш!

Насърчен от тези думи, аз се изправих.

Хукнах отново, врязах се в тях, разблъсках ги, олюлявах се, за да запазя равновесие, и пак продължавах напред. Накрая

свалих палтото си и започнах да го въртя, за да ги разгоня.

Разбрах, че те са слаби и не могат да устоят на атаката ми.

Въртях палтото си и си проправях път към края на гробището.

А там отново се свлякох на колене, за да си поема дъх.

Още ги чувах зад себе си, чувах тропота на безжизнените им

мъртви крака.

Погледнах през рамо и видях, че се опитват да ме последват

- същински легион от страховити трупове, движени сякаш на

конци.

Станах и продължих напред. Не облякох пак палтото си, защото бе изцапано в битката. А шапката си, прекрасната си

шапка, бях загубил. След минути вече бях много далече от

ходещите трупове. Предполагам, че той най-накрая ги е

оставил да се свлекат на земята.

Краката ме боляха, гърдите ми горяха от усилието. Видях, че

ръкавите ми са покрити с петна от битката. От косата ми

висяха късчета мъртва плът. Целите ми ботуши бяха

изпоцапани с гнилоч. Отвратителната смрад щеше да ме

следва по целия път до града. Но все пак наоколо всичко беше

тихо и спокойно. Изчадието си почиваше! Беше се изтощило.

Сега не беше време да се тревожа за това как мириша и как

изглеждам. Трябваше да бързам.

В отчаянието си започнах да говоря на Ромер: - Какво да правя, Ромер! Знаеш, че това създание ще ме

преследва чак до края на света.

Не получих отговор и реших, че съм си въобразил гласа му

преди малко. Пък и знаех, че призракът може да заговори с

неговия глас, ако продължа да мисля твърде дълго и усилено

за Ромер, а това щеше да ме подлуди напълно.

Все още нищо не нарушаваше покоя. Небето изсветляваше.

Чух по пътя зад мен да се задават карети. Полетата се

пробуждаха. Щом стигнах до билото на възвишението, видях

колониалния град под себе си и въздъхнах с огромно

облекчение.

Една от колите приближаваше - малка паянтова дървена

каруца, натоварена с плодове и зеленчуци за пазара, карана от

двама светлокожи мулати. Те спряха и се втренчиха в мен. Аз

заговорих на най-добрия си френски, че имам нужда от помощ

и че Господ ще ги благослови, ако ми помогнат. После си

спомних, че имам пари, поне преди имах, и зарових из

джобовете си. Дадох на мулатите няколко ливри, които те

приеха с благодарност, и аз се качих отзад на каруцата.

Облегнах се на огромна купчина зеленчуци и плодове и

заспах. Каруцата се полюшваше и подскачаше, но аз се

чувствах като в най-луксозната карета.

Щом потънах в сън, се видях отново в Амстердам, някаква

ръка ме докосваше. Нежна ръка. Потупа ме по лявата длан и

аз вдигнах дясната си ръка, за да отвърна със същото нежно

потупване. Отворих очи и завъртях глава наляво. Видях

изгорената и почерняла Дебора да се взира в мен - плешиво

и сбръчкано същество, само сините очи бяха живи. Зъбите

бяха оголени в ужасна усмивка под изгорените устни.

Изкрещях така силно, че изплаших коларите и коня. Изтърсих

се на пътя, а конят препусна така, че мулатите не можаха да

го спрат. Скоро вече бяха далече напред и превалиха билото.

Седнах с кръстосани крака и заплаках.

- Ах, ти, проклет дух! Какво искаш от мен, кажи ми, защо

просто не ме убиеш. Със сигурност можеш да го направиш.

Не чух отговор, но знаех, че той е наблизо. Огледах се и го

видях. Но сега не бе приел чудовищен вид. Беше си просто

тъмнокос мъж с кожен жакет.

Изглеждаше съвсем материален, толкова материален, че чак

бе огряван от светлината. Седеше на оградата край пътя.

Взираше се замислено в мен, а лицето му не изразяваше нищо.

Аз също се втренчих в него, оглеждах го сякаш бе съвсем

обикновен. И чак сега разбрах нещо много важно.

Изгорялото тяло на Дебора бе илюзия! Бе родено от

собствения ми ум, той само го беше извадил оттам. Моят

двойник също бе илюзия. Беше толкова съвършен, колкото

отражението ми в огледалото. Другият демон, с когото се

борих, също беше илюзия. Тежестта на тялото му беше

илюзия.

Труповете обаче бяха истински, и все пак само мъртъвци, нищо повече.

Това пред мен обаче не беше илюзия - мъжът, седнал на