Ан Райс - Ве

сладкия аромат на свежия въздух. Реших, че сигурно ще

стигна Порт-о-Пренс точно преди зазоряване.

Мислех си: <���Жив съм! Свободен съм! И вероятно ще доживея

да се върна в метрополията!>.

С всяка стъпка, за моя изненада, вярата ми в това укрепваше, защото по време на пленничеството си се бях отказал от

всякакви надежди за подобно нещо.

Но умът ми отново и отново бе завладяван от мисли за

Шарлот, сякаш ми бе направена магия. Спомнях си я в

леглото, където я оставих, и отново усетих слабост, дори ми

мина мисълта, че съм пълен глупак да се откажа от такава

красота и страст, защото наистина я обичах. Обичах я

безумно! И какво толкова щеше да стане, мислех си аз, ако

бях останал като неин любовник, за да видя раждането на

многото ни деца, да живея в лукс, както ми бе предложила?

Мисълта, че след часове ще бъда разделен от нея завинаги, ми

се струваше непоносима.

Затова реших да не мисля за това. И започнах да пропъждам

подобни мисли още в зародиш.

Вървях ли, вървях. От време на време зървах светлина в

мрака над полето от двете ми страни. Веднъж ме подмина

един конник, който отпраши с тропот по пътя, сякаш бързаше

за някаква много важна мисия. Дори не ме забеляза. И аз

продължих сам, в компанията на луната и звездите, като наум

започнах да пиша писмото си до теб. Чудех се как да ти

обясня всичко случило се.

Вероятно бях вървял почти час, когато в далечината пред мен

видях някакъв човек. Просто стоеше и ме гледаше как

приближавам. И най-странното бе, че беше холандец. Разбрах

го по огромната му черна шапка.

Моята шапка бе останала в плантацията - не я бях виждал от

момента, в който я подадох на робите преди вечерята първата

нощ.

Сега, когато видях високия мъж пред себе си, аз се сетих за

нея и ми домъчня. Зачудих се кой може да е този холандец, застанал до пътя и взиращ се в мен - изглеждаше като тъмна

фигура с руса коса и руса брада.

Забавих крачка, защото колкото повече се приближавах, толкова по-странен ми се струваше непознатият. Защо изобщо

стоеше така нелепо на пътя, в мрака. След това си рекох, че

съм пълен глупак, че това е просто някакъв мъж и няма

причина да се страхувам от него, въпреки че е тъмно.

Но още при тази мисъл аз се приближих достатъчно, за да

видя лицето му. И в същия миг разбрах, че пред мен стои

точно мое копие. Създанието изскочи пред мен, само на

сантиметри от лицето ми, и проговори с моя глас.

- О, Петир, ти забрави шапката си! - извика то и се разсмя

зловещо.

Паднах по гръб на пътя, сърцето ми бумтеше в гърдите.

Създанието се надвеси над мен като лешояд и рече: - Ела, Петир, вземи си шапката, защото виж какво направи, изпусна я в прахта!

- Махай се от мен! - изкрещях аз с ужас, обърнах се и

прикрих глава с ръцете си. И тогава започнах да пълзя далече

от съществото като някакъв жалък рак. После се изправих и

се завтекох към него като бик, но срещнах единствено

празното пространство.

На пътя нямаше никого, освен моята нещастна особа и

черната шапка в прахта.

Разтреперан като дете, аз се наведох и я изтупах.

- Проклет да си, дух! - изпищях аз. - Ясни са ми номерата

ти.

- Наистина ли? - чух глас до себе си. Този път бе женски.

Извърнах се, за да видя кой говори: До мен стоеше Дебора, беше още момиче. Но след миг се стопи.

- Това не е тя - обявих аз, - а ти, дяволско изчадие!

Но, Стефан, този неин мимолетен образ ме прониза като меч в

сърцето. Защото успях да видя детската и? усмивка и

проблясващите и? очи. В гърлото ми се надигна ридание.

- Проклет да си, дух - прошепнах аз. Започнах да се

озъртам в мрака, за да я видя отново. Исках да я зърна, истинска или илюзорна. И се почувствах като глупак.

Нощта беше тиха, но аз не смеех да се отпусна. Едва овладях

треперенето си и си сложих шапката.

Продължих напред, но не така бързо както преди. Оглеждах се

трескаво, очаквах да зърна лице, фигура, да разкрия поредния

номер в мрака - банановите дървета се люлееха на бриза; онези огромни червени цветя клюмаха на тънките си

стъбълца, провиснали над оградите покрай пътя.

Твърдо реших да гледам само напред. Но тогава чух някакви

стъпки зад гърба си; чух нечие дишане. Крачката бе отмерена, нехармонична с моята. Точно когато реших да не и? обръщам

внимание, усетих горещия дъх на създанието в тила си.

- Проклет да си! - изкрещях отново и се извъртях. И тогава

видях нещо ужасно да се извисява над мен - чудовищен