Ан Райс - Ве

- Но ти трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на

никого - дори на братята си от Таламаска.

- Те знаят - отвърнах. - И ще им разкажа всичко, което се случи. Те са ми майка и баща.

- Петир, нима нямаш достатъчно ум дори да ме

излъжеш?

- Шарлот, или ме пусни, или ме убий още сега.

Тя отново зарида, но аз чувствах единствено хлад към

нея, хлад и към себе си. Дори не я погледнах, въпреки че

страстта ми отново се надигаше.

Накрая тя избърса очи и рече:

- Накарах го да се закълне, че никога няма да те нарани.

Той знае, че ще го лиша от обичта и доверието си, ако не ми

се подчини.

- Сключила си договор с вятъра - казах аз.

- Той възразява, че ти ще разкриеш нашите тайни.

- Така и ще направя.

- Петир, обещай ми. Обещай ми така, че да може да чуе

и той.

Обмислих това, защото исках да се измъкна от затвора

си, да живея, да вярвам, че и двете неща все още са възможни.

Накрая казах:

- Шарлот, никога няма да ти навредя. Моите братя и

сестри от Таламаска не са свещеници или съдии. Те не са и

вещици. Онова, което знаят за теб, е тайна в пълния смисъл

на думата.

Тя ме погледна с тъжни, пълни със сълзи очи. После

дойде при мен, целуна ме и въпреки че се опитвах да остана

неподвижен, не успях.

- Още веднъж, Петир, още веднъж, но от сърце - каза

тя, гласът и? бе натежал от мъка и пълен с нега. - И тогава

можеш да ме напуснеш завинаги, а аз никога няма да видя

отново очите ти до деня, в който погледна очите на нашето

дете.

Аз започнах да я целувам, защото вярвах, че ще ме

пусне. Вярвах, че наистина ме обича; и в този последен час, в

който лежахме заедно, аз вярвах, че може би наистина за нас

няма закони, че между нас има любов, която никой никога

няма да разбере.

- Обичам те, Шарлот - прошепнах. Целунах челото и?, но тя не каза нищо. Не искаше да ме погледне.

Когато отново се облякох, тя извърна лице към

възглавницата и заплака.

Тръгнах към вратата и открих, че изобщо не е залостена.

Зачудих се колко ли пъти е оставяна така.

Но това вече нямаше значение. Исках само да си тръгна, ако този ужасен дух не ме спреше, и да не поглеждам назад, нито да говоря с нея отново, нито да долавям аромата на

плътта и?, нито да мисля за мекото докосване на устните и?, на

ръката и?.

И затова този път не я помолих нито за кон, нито за

карета, за да отида до Порт-о-Пренс. Реших, че просто трябва

да си тръгна, без повече приказки.

Градът бе на час езда. Още нямаше полунощ, така че

предполагах, че ще стигна дотам преди зазоряване. О, Стефан, благодаря на Бога, че не знаех какво пътуване ме

чака! Никога нямаше да имам куража да тръгна!

Но нека прекъсна разказа си тук, защото пиша вече от

дванайсет часа. Отново е полунощ и онова създание е

наблизо.

Ще затворя писмото в желязната кутия, както и

останалото, което съм написал, за да може поне тази част от

разказа ми да стигне до теб, ако следващото бъде изгубено.

Обичам те, мой скъпи приятелю, и не очаквам да ми

простиш. Само пази записките ми. Пази ги, защото тази

история не е приключила и може да не приключи още

поколения напред. Научих това от самия дух.

Твой верен на Таламаска: Петир ван Абел, Порт-

о-Пренс.>

Шестнадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 4

<���Стефан,

След малко почивка започвам отново. Онова създание е тук.

Само преди миг ми се яви, в познатия си вид, на сантиметри

от мен. Накара свещта ми да угасне, макар че няма дъх, с

който да го стори.

Трябваше да сляза долу да взема огън. Като се върнах, открих, че прозорците ми са отворени и се хлопат на вятъра, така че ги залостих. Мастилото ми беше разлято, но аз имам

друго. Завивките бяха свалени от леглото, а книгите ми -

разпилени из цялата стая.

Благодаря на Бога, металната кутия вече е на път към теб.

Няма да уточнявам как точно, защото това създание може да

чете.

Чудя се дали Шарлот не спи в спалнята си в Мей Феър и

затова аз ставам жертва на тези номера.

Отворени са само бардаците и кръчмите; останалата част от

този колониален град е притихнала.

Но нека разкажа събитията от предишната нощ възможно най-

бързо:

Тръгнах пеша по пътя. Луната беше високо, пътят се виждаше

добре с всичките си криволици и завои. Той се издига и после

се спуска леко по възвишения, които едва ли могат да се

нарекат хълмове.

Вървях бързо, с огромна енергия, почти зашеметен от

свободата си, от мисълта, че духът не може да ме спре, и от