Ан Райс - Ве

- Кажи как да ти позволя да си тръгнеш оттук, след като

знаеш всичко това за него и за мен?

- Ще ме убиеш ли? - попитах я.

Тя зарида. Обърна глава към възглавницата.

- Остани с мен - прошепна. - Майка ми те е помолила

за това, но ти си отказал. Остани с мен. От теб мога да имам

силни деца.

- Аз съм ти баща. Луда ли си да ме молиш за такова

нещо?

- И какво от това! - извика тя. - Навсякъде около нас

има само мрак и загадки. Какво от това? - Гласът и? ме

изпълни с тъга.

Аз също се разплаках, но по-тихо. Целунах я по бузите и

започнах да я утешавам. Казах и?, че трябва да вярваме в

Таламаска, че със или без Божията помощ ние трябва да сме

честни мъже и жени, че трябва да сме светци, защото само

като светци можем да надделеем. Но тя се разплака още по-

горчиво.

- Целият ти живот е минал напразно - каза. -

Пропилял си го. Отрекъл си се от удоволствието, и то за

нищо.

- Не е така - възразих и?. - Моите изследвания са

моето удоволствие, както хирургията и изследванията са били

удоволствията на баща ми, а те са дълготрайни удоволствия.

Не се нуждая от удоволствията на плътта и никога не съм се

нуждаел. Не се нуждая от богатства и затова съм свободен.

- Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? Ти се

страхуваш от плътта. Таламаска ти предлага сигурност, както

манастирите предлагат сигурност на монахините. Винаги си

вършил само безопасни:

- Безопасно ли беше за мен да ида в Донелайт, или пък

в Монклеве?

- Не, в това си бил смел, признавам. Както и когато

дойде тук. Но не говоря за тази част от теб, а за онази скрита

част, която е можела да познае любовта и страстта, но се е

отказала от страх. Трябва да признаеш този грях така, както

трябва да признаем, че тази нощ може само да ни направи по-

силни и да ни накара да станем по-самотни и по-студени към

останалите, сякаш тайните ни са някакъв щит.

- Но скъпа моя - казах аз, - аз не искам да бъда

самотен и студен към останалите. Бях достатъчно самотен, когато влизах в градовете, в които горяха вещиците. Искам

душата ми да е в хармония с останалите души. А този грях ме

прави чудовище в собствените ми очи.

- Тогава какво ще правиш, Петир?

- Не зная - казах. - Не зная. Но ти си моя дъщеря. Ти

мислиш за това, което правиш, трябва да ти го призная.

Обмисляш, съобразяваш. Но не страдаш достатъчно!

- А защо трябва да страдам? - Тя се изсмя съвсем

невинно. - Защо? - извика и се взря право в лицето ми.

Неспособен да отговоря на този въпрос, убиван от

вината, опиянен от виното, аз заспах дълбоко. Събудих се на

зазоряване.

Утринното небе бе изпълнено с огромни розови облаци, ревът на морето беше просто великолепен. Шарлот я нямаше.

Видях, че вратата към външния свят е затворена, и разбрах, без дори да пробвам, че е залостена отвън. През малките

прозорчета в стените не можеше да се провре и дете. Сега те

бяха затворени с капаци, през които свиреше вятърът, малката

стая бе изпълнена със свеж въздух от морето.

Замаян, аз се взрях в просветляващото небе. Исках да се

върна в Амстердам, макар че се чувствах напълно опозорен.

Когато опитах да стана, да пренебрегна болката в главата

и корема, аз видях някаква призрачна форма да стои вляво на

затворените врати, в сенчестия ъгъл на стаята.

Дълго се чудих дали не е някаква халюцинация на

отровения ми от отварата мозък, или пък игра на светлината.

Но не беше. Изглеждаше като човек - висок, тъмнокос - и

се взираше право в мен, както лежах на кревата. Като че

искаше да ми каже нещо.

- Лашър - прошепнах аз.

- Глупаво за човек да идва тук - каза създанието. Но

устните му не помръднаха и аз дори не чух гласа му с ушите

си. - Глупаво да искаш да застанеш между мен и вещицата, която обичам, отново.

- А какво направи ти с моята скъпа Дебора?

- Знаеш, макар да не знаеш.

Разсмях се.

- О, нима имам честта да ме съдиш? - Седнах в

леглото. - Моля те, покажи се по-ясно.

И тогава пред очите ми формата сякаш се сгъсти, стана

по-истинска и аз видях мъжа по-подробно. Тънък нос, тъмни

очи и същите дрехи, които бях видял за миг преди толкова

години в Шотландия - къс прилепнал кожен жакет и груби

панталони, както и риза от домашно платно с широки ръкави.

И сякаш докато го оглеждах, носът му стана някак по-

изразен, тъмните очи - по-живи, а коженият жакет - по-

веществен.

- Кой си ти, дух? - попитах аз. - Кажи ми истинското

си име, а не това, което ти е дала Дебора.