Ан Райс - Ве

истински мъж върху себе си? И защо той да не бъде моят

баща, ако е най-привлекателният от всички, които съм

срещала?

Тогава се сетих за теб, Стефан, и за твоето

предупреждение. Сетих се и за Александър. Дали в този

момент той стенеше заради мен в метрополията на ордена?

Вероятно съм се разплакал, защото си спомням, че тя ме

утешаваше и то с голямо съчувствие. После буквално се

залепи за мен, като дете, и каза, че ние двамата знаем неща, които никой друг никога не е знаел, освен Дебора, но тя вече

била мъртва. И се разплака. Разплака се за нея.

- Когато той дойде при мен и ми каза, че тя е мъртва, аз

плаках. Плаках много. Не можех да спра. Те чукаха по

вратите и крещяха: <���Шарлот, излез>. До този момент не го

бях виждала, нито знаех за него. Майка ми беше казала: <���Сложи си смарагдовата огърлица и той ще те намери чрез

нея>. Но той не е имал нужда от нея, сега го зная. Лежах в

мрака сама, когато дойде. Ще ти кажа една ужасна тайна. До

този миг дори не вярвах в него! Не вярвах. Стисках малката

кукла, която тя ми даде, куклата на майка ми: - Да, казаха ми за нея в Монклеве.

- Тя е направена от кост и коса от Сузан, или поне така

твърдеше майка ми. Лашър взел кичур от косата на Сузан, докато била в затвора, а след като я изгорили - взел и кост.

От тях майка ми направила тази кукла, както Сузан и? казала.

С нея можела да призовава духа и?. Та тогава аз я взех и

сторих това, което Дебора ми каза. Но Сузан не дойде при

мен! Не чух нищо, не усетих нищо. Дори се зачудих дали

нещата, в които майка ми вярваше, са истина. Но той дойде.

Усетих го как се приближава в мрака, усетих ласката му.

- Как така ласка?

- Докосна ме, както ти ме докосваш сега. Лежах в

тъмното и усетих устни на гърдите си. После устни върху

моите устни. Галеше ме между краката. Изправих се. Реших, че това е сън, сън за времето, в което Антоан още бе мъж. Но

той беше там! Каза ми: <���Нямаш нужда от Антоан, красива

Шарлот>. И тогава, разбираш ли, аз сложих огърлицата.

Сложих я, както майка ми ми бе казала.

- И той ти каза, че тя е мъртва?

- Да, че е паднала от кулата на катедралата и че ти си

бутнал злия свещеник. О, но той говореше невероятно

странно. Не можеш да си представиш колко странни бяха

думите му. Сякаш ги бе събрал от целия свят, както събираше

бижута и злато.

- Разкажи ми - казах и?.

Тя се замисли.

- Не мога - отвърна с въздишка.

Но после все пак опита и сега ще направя всичко

възможно да предам думите и?:

- Аз съм тук, Шарлот, аз съм Лашър, тук съм. Духът на

Дебора напусна тялото и? и не ме вижда вече, напусна земята.

Враговете и? се разбягаха наляво и надясно от страх. Виж ме, Шарлот, чуй ме, защото аз съществувам, за да ти служа, и

само да ти служа аз съществувам. - Тя отново въздъхна. -

Но още по-странното е, че тогава той ми разказа една дълга

история. Защото аз го попитах какво е станало с майка ми и

той отвърна: <���Аз дойдох и вдигнах керемидите от покривите, и ги накарах да летят из въздуха. Вдигнах праха от земята и

го накарах да лети във въздуха>.

- Какво друго каза духът за собствената си природа?

- Само, че винаги е съществувал. Преди да има мъже и

жени, той е съществувал.

- И ти му вярваш?

- А защо да не му вярвам?

Не отговорих, но в душата си не му вярвах, без да знам

защо.

- Как така е бил близо до камъните в Донелайт? -

попитах. - Защото там го е призовала Сузан за първи път, нали така?

- Той не е бил никъде, когато тя го е призовала, съществуването му е започнало с нейния зов. С други думи, той не е знаел за собственото си съществуване преди това.

Знанието му за него самия се е породило заедно с нейното

знание за него и сега укрепва с моето.

- О, но не разбираш ли, че това може да е просто

ласкателство?

- Ти говориш за него, като че той няма чувства. Не е

така. Казах ти, чух го да плаче.

- За какво? Моля те, кажи ми.

- Заради смъртта на майка ми. Ако тя му бе позволила, той е щял да унищожи всички в Монклеве. И виновни, и

невинни са щели да бъдат наказани. Но майка ми не можела

да си представи такова нещо. Тя е жадувала единствено

собственото си избавление, затова се хвърлила от кулата. Ако

беше по-силна:

- А ти си по-силна?

- Няма смисъл да се използва силата му за разрушение.

- Да, тук съм съгласен с теб, трябва да призная. -

Замислих се за всичко това, опитвах се да го запомня дума по

дума и мисля, че ми се удаде. И вероятно тя разбра това, защото ми каза тъжно: