Ан Райс - Ве

малката подробност. Беше погледнала часовника само секунди преди

нещото да се появи. Беше три и пет минути. А не каза ли онази жена, че майка и? е умряла в пет и пет?

Точно по същото време в Ню Орлиънс. Но дали имаше някаква

странна вероятност двете събития да са свързани.

Разбира се, ако майка и? и? се беше явила, тогава всичко щеше да е

ясно. Това щеше да е един от онези тайнствени моменти, за които

хората говорят до края на живота си. Тогава в употреба влизаха всички

любими клишета - <���преломен, свръхестествен, красив> момент.

Всъщност почти невъзможно е да се опише подобно нещо. Но не и? се

бе явила жена, а мъж, странен и чудновато елегантен мъж.

Само мисълта за случилото си, мисълта за умолителното изражение

на това същество я накара да усети отново ужаса от предната нощ. Тя

се обърна и се взря тревожно в стъклената стена. Разбира се, там

нямаше нищо - само безкрайното чисто синьо небе над тъмните

далечни хълмове и блещукащата и сияеща панорама на залива.

Каквото и да беше, то изглеждаше някак неясно, нематериално, дори незначително, като се имаше предвид, че майка и? бе починала. А

сега трябваше да мисли точно за това. И губеше ценно време.

Стана и отиде до телефона. Обади се в дома на доктор Ларкин.

- Ларк, налага се да замина - каза тя. - Неизбежно е. Може ли

Слатъри да ме замести?

Колко студен звучеше гласът и?, също като на старата Роуан. Но

той не беше истински. Докато разговаряха, тя отново се вгледа в

стъклената стена и празния пристан, където бе стоял високият строен

мъж. Отново видя тъмните му очи, които търсеха лицето и?. Едва

разбираше какво и? говори Ларк. <���Няма начин да съм си въобразила

такова нещо>, помисли си.

Единадесет

Пътуването до къщата на Таламаска отне по-малко от час и

половина. Лимузината пое по някаква мрачна отбивка на

междущатската магистрала и после продължи по пътя покрай реката, когато бяха вече само на пет минути от къщата.

Но пътят се стори доста по-кратък на Майкъл, който бе напълно

погълнат от разговора с Аарън.

Когато стигнаха до къщата, той вече имаше доста добра представа

какво точно представлява Таламаска и бе уверил Аарън, че никога няма

да разгласява прочетеното в папката. Идеята за ордена му харесваше; харесваше му и внимателният, цивилизован начин, по който Аарън му

представяше нещата; и на няколко пъти дори си помисли, че ако не бе

толкова настървен по <���целта> си, сигурно с радост щеше да се

присъедини към тях.

Но това бяха глупави мисли, защото удавянето му му беше дало

усещането за цел и психическите му сили, а тези неща бяха довели

Таламаска при него.

Всичко това бе изострило и любовта му към Роуан - да, сигурен

беше, любов - като нещо отделно от виденията, въпреки че сега

знаеше, че и тя има нещо общо с тях.

Опита се да обясни всичко това на Аарън, щом наближиха портата.

- Всичко, което ми казваш, ми звучи някак познато, както когато

видях къщата снощи. Но ти, разбира се, знаеш, че няма как Таламаска

да ми е позната, не е възможно да съм чувал за вас и да съм забравил, освен ако те не са ми казали, докато бях мъртъв. Опитвам се да ти

обясня, че любовта ми към Роуан не ми се струва позната. Не звучи

като нещо, което е било предопределено да стане. Тя е свежа; тя е

свързана в съзнанието ми с нещо като бунт. Помня, че когато бяхме

заедно и говорихме на закуска в къщата и? в Тибурон, аз погледнах над

водата и някак предизвикателно съобщих на онези същества, че

ставащото с Роуан има значение за мен.

Аарън го слушаше внимателно, както винаги.

На Майкъл му се струваше, че и двамата усещат как познанията им

един за друг се задълбочават все повече и се превръщат в нещо

естествено за тях.

Беше пил само кафе, откакто напуснаха Ню Орлиънс.

Възнамеряваше да запази положението, поне докато не прочетеше

всичко, което Аарън му даде.

Освен това бе изморен от лимузината, от гладкия, брутален

маниер, с който тя се носеше през стария мочурлив пейзаж. Искаше да

подиша чист въздух.

Още щом влязоха през портата на къщата, като завиха вляво от

пътя покрай реката и дигата остана зад тях, Майкъл позна мястото, защото го беше виждал в книгите. Алеята, покрай която растяха

дъбове, бе фотографирана безброй пъти. Изглеждаше направо приказна

в своето южняшко готическо съвършенство, огромните чернокори

дървета протягаха закривените си тежки клони, за да формират