Ан Райс - Ве

за мен. Тя е по-важна за мен от вас. И това няма нищо общо с

виденията. Има общо с това коя е и колко много: значи за мен. И не

може да бъде подчинена на нищо друго.

- Дори на самите видения ли? - попита Лайтнър внимателно.

- Не. Два пъти, най-много три пъти в живота си човек изпитва

такива чувства, каквито аз изпитвам към Роуан. Това е само по себе си

приоритет, ценност.

- Разбирам - каза Лайтнър. - Ще ви чакам долу след двайсет

минути. И ми се ще да ме наричате Аарън. Ако нямате нищо против.

Ще изминем дълъг път заедно. Страхувам се, че си позволих да ви

наричам Майкъл от известно време. Ще ми се да сме приятели.

- Ние сме приятели - каза Майкъл. - Какво друго, по дяволите, можем да бъдем? - И се изсмя тихичко, може би трябваше да признае, че харесва този тип. Всъщност дори се чувстваше леко неспокоен, че

изпуска Лайтнър и куфарчето му от поглед.

Майкъл взе душ, избръсна се и се облече за по-малко от петнайсет

минути. Не беше разопаковал нещата си, освен някои вещи от първа

необходимост. И чак когато вдигна куфара си видя, че лампичката за

съобщения на телефона до леглото му още мига. Защо, по дяволите, не

бе отговорил на обаждането? Това внезапно го вбеси.

Веднага се обади на рецепцията.

- Да. Доктор Роуан Мейфеър ви търси, господин Къри. Някъде

към пет и петнайсет сутринта. - Жената му даде номера на Роуан. -

Настояваше да ви позвъним, дори да се качим в стаята ви.

- А вие направихте ли го?

- Да, господин Къри. Но не получихме никакъв отговор.

<���А моят приятел Аарън е бил там през цялото време>, помисли си

Майкъл с яд.

- Не искахме да използваме резервния ключ, за да влезем.

- Да, добре. Чуйте, искам да оставя съобщение за доктор

Мейфеър, ако се обади отново.

- Да, господин Къри?

- Съобщението е, че съм пристигнал нормално и ще и? се обадя

след двайсет и четири часа. Сега трябва да изляза, но ще се върна.

Остави пет долара за камериерката на покривката на леглото и

излезе.

В малкото тясно фоайе беше доста оживено. Кафенето бе

препълнено и приятно шумно. Лайтнър бе сменил тъмния си костюм от

туид и сега носеше безупречен раиран костюм от крепон. Стоеше до

вратите и приличаше много на джентълмен от Юга от старите времена.

- Можехте да вдигнете телефона - каза Майкъл. Не добави, че

Лайтнър прилича на старите белокоси мъже, които си спомняше от едно

време, в дните, когато предприемаше вечерните си разходки из Гардън

Дистрикт и надолу по булеварда към горната част на града.

- Реших, че нямам такова право - каза любезно Аарън. Отвори

вратата пред Майкъл и махна на една сива дълга лимузина, паркирана

до тротоара. - Освен това се страхувах, че може да е доктор Мейфеър.

- Да, тя е била - каза Майкъл. Прекрасен порив на августовска

жега. Искаше му се да повърви. Колко успокояващ му се струваше

паважът. Но знаеше, че трябва да направи това пътуване. Качи се на

задната седалка на колата.

- Разбирам - каза Лайтнър. - Но не сте и? се обадили. - И седна

до него.

- Сделката си е сделка - отвърна Майкъл с въздишка. - Но това

не ми харесва. Опитвам се да ви обясня как стоят нещата между Роуан

и мен. Знаете ли, когато бях на двайсет, бе почти невъзможно да се

влюбя в жена само за една нощ. Поне не се беше случвало. А когато

бях на трийсет? Е, може би, но отново не се случи, макар че понякога

ми се струваше обещаващо: сигурно просто съм бягал. Но сега съм

към петдесетте и или съм по-глупав от тогава, или вече знам повече, защото мога да се влюбя за един ден или една нощ, мога да преценя

ситуацията дотолкова, че да знам кога нещо е почти перфектно.

Разбирате ли какво искам да кажа?

- Мисля, че да.

Колата беше старичка, но напълно сносна, с добре поддържана

кожена тапицерия и малък хладилник от едната страна. Имаше

достатъчно място за дългите крака на Майкъл. Сейнт Чарлз авеню

прелиташе твърде бързо зад затъмнените стъкла.

- Господин Къри, уважавам чувствата ви към Роуан, макар че

трябва да призная, че съм едновременно изненадан и заинтригуван. О, не ме разбирайте погрешно. Тази жена е необикновена откъдето и да я

погледнеш - ненадминат професионалист и едновременно с това

красиво младо създание с почти смайващ външен вид. Зная. Но онова, което искам да разберете, е, че папката за вещиците Мейфеър по

принцип не може да бъде поверена на човек, който не принадлежи на

нашия орден или не е член на самото семейство Мейфеър. Сега аз