Ан Райс - Ве

- Не още - каза Лайтнър. - Не сте прочели папката.

- Вие се страхувате от Роуан. Има нещо в нея самата, има някаква

причина, поради която искате да ме защитите от Роуан: - Виждаше

как прашинките се въртят около него. Как бе възможно нещо толкова

материално да създава такова усещане за нереалност? Мислеше за

момента, когато бе докоснал ръката на Роуан.

Предупреждение. Сетне помисли за Роуан след това, в прегръдките

му.

- Вие знаете какво е то - каза Лайтнър. - Роуан ви е казала.

- О, но това е лудост. Тя си го е въобразила.

- Не, не е. Погледнете ме. Знаете, че ви казвам истината. Не ме

карайте да чета мислите ви заради това. Помислихте си за него още

когато прочетохте думата <���вещици>.

- Не съм. Не можеш да убиеш човек само с мисълта си.

- Майкъл, моля ви за по-малко от двайсет и четири часа. Оказвам

ви голямо доверие. Моля ви да уважите нашите методи, моля ви да ми

дадете това време.

Майкъл го гледаше объркан, неспособен да продума. Гледаше как

Лайтнър сваля домашното си сако и облича това от костюма си. После

сгъна спретнато домашното и го прибра в куфара заедно с кожената

папка.

Трябваше да прочете написаното в нея. Гледаше как Лайтнър

закопчава ципа на куфара, вдига го и го задържа с две ръце.

- Не мога да приема това! - викна Майкъл. - Роуан не е вещица.

Това е лудост. Роуан е лекар и ми спаси живота.

И като си помислеше само, че това е нейната къща, онази красива

къща, къщата, която обичаше още от дете. Отново усети онази нощ, като че е било вчера, с виолетовото небе, надничащо през клоните, и

крясъците на птиците, сякаш беше насред гората.

През всичките тези години бе знаел, че мъжът не е реален. През

целия си живот го бе знаел. Знаеше го и в църквата: - Майкъл, този мъж чака Роуан - каза Лайтнър.

- Какво? Но защо тогава се яви на мен?

- Чуйте ме, приятелю. - Англичанинът сложи ръка върху

неговата и я потупа сърдечно. - Нямах намерение да ви тревожа или

пък да използвам интереса ви. Но това създание е свързано със

семейство Мейфеър от поколения. То може да убива. Но и доктор

Мейфеър може това. Тя сигурно е първата от вида си, която е способна

да убива без помощта на това същество. А те вървят заедно, създанието

и Роуан. Само въпрос на време е да се срещнат. Сега, моля ви, облечете

се и елате с мен. Ако решите да бъдете нашият посредник и да

предадете тази папка за вещиците Мейфеър на Роуан, ще помогнете на

най-висшата ни цел.

Майкъл мълчеше, опитваше се да възприеме всичко това, очите му

се взираха неспокойно в Лайтнър, но виждаха още безброй неща.

Не беше много наясно какво изпитва към <���онзи мъж> сега. Винаги

му се бе струвал някак смътно красив, въплъщение на елегантността; тъжна, сантиментална фигура, която като че притежаваше, дълбоко в

своето градинско скривалище, някакъв покой, какъвто самият Майкъл

искаше да притежава. Зад оградата предната нощ мъжът се бе опитал да

го изплаши. Или пък не?

Само ако бе свалил ръкавиците си и го беше докоснал!

Не се съмняваше в думите на Лайтнър. Във всичко това имаше

нещо страховито, нещо ужасно, нещо мрачно в сенките, които

обгръщаха къщата. И все пак тя му изглеждаше близка. Отново се

замисли за виденията, но не в опит да си припомни, а просто за да

потъне отново в атмосферата им, и пак го завладя усещането за

доброта, както преди.

- Явно е било писано да се намеся - каза той. - Със сигурност.

И може би е трябвало да използвам и силата на ръцете си. Роуан каза: - Какво?

- Роуан попита защо мисля, че силата на ръцете ми няма нищо

общо с това, защо настоявам, че тя е нещо отделно: - Отново си

помисли, че би могъл да докосне мъжа. - Може би тя е част от всичко, може би не е просто някакво малко проклятие, изпратено да ме

подлуди.

- Така ли си мислехте?

Той кимна.

- Нещо такова. Заради това не успявах да дойда. Бях се затворил

в къщата си на Либърти стрийт два месеца. Не успях да открия Роуан

по-скоро: - Той погледна ръкавиците си. Колко ги мразеше. Караха

ръцете му да изглеждат изкуствени.

Не можеше да мисли повече. Не можеше да обхване всички аспекти

на случващото се. Усещането за нещо познато не го напускаше и

притъпяваше шока от разкритията на Лайтнър.

- Е, добре - каза Майкъл накрая. - Ще дойда с вас. Ще прочета

папката, цялата. Но искам да се върна възможно най-скоро. Ще и?

оставя съобщение, че ще се върна скоро, в случай че звънне. Тя е важна