Ан Райс - Ве

Майкъл се почувства замаян от усилието да обясни.

- Искам да кажа, че знаех, че са избрали мен, защото всичко, което ми се е случило: това, което съм бил, мястото, където съм

живял, всичко е свързано. Не разбирате ли? Не аз съм центърът на

всичко това. Може би Роуан е центърът. Но аз трябва да и? се обадя.

Трябва да и? кажа. Трябва да и? кажа, че това е къщата на майка и?.

- Моля ви, не го правете.

- Какво?

- Моля ви, Майкъл, седнете.

- Но какво говорите? Не разбирате ли колко невероятно е всичко

това! Тази къща принадлежи на семейството на Роуан, а тя не знае

нищичко за тези хора. Тя дори не знае пълното име на майка си.

- Не искам да и? се обаждате! - каза Лайтнър с внезапна тревога.

- Моля ви, не съм изпълнил своята част от сделката. Не сте ме

изслушали.

- Боже, нима не разбирате? Може би Роуан точно е излизала в

морето със <���Сладката Кристин>, когато аз съм бил повален от скалата!

Били сме се отправили един към друг и тогава онези хора, онези хора, които знаят всичко, са решили да се намесят.

- Да, разбирам ви: просто ви моля да ми позволите и аз да ви

кажа каквото знам, преди да се обадите на Роуан.

Англичанинът каза още нещо, но Майкъл вече не го чуваше.

Почувства внезапна силна дезориентация, като че бе на път да изпадне

в безсъзнание, и ако не се беше хванал за масата, щеше да се строполи.

Но това не бе слабост на тялото; умът му пропадаше и за една ярка

секунда видението отново блесна пред него, чернокосата жена му

говореше, после от някаква точка високо, от някакво прекрасно и

въздушно място, където беше безтегловен и свободен, той видя малка

яхта в морето долу и каза: <���Да, ще го направя>.

Задържа дъха си. Отчаян да не изгуби виденията отново, той не

посегна мислено към тях. Не ги притесняваше. Остана заключен в

неподвижността, усещаше ги как отново го оставят объркан, усещаше

студа и материалността на собственото си тяло, усещаше стария познат

копнеж, и болка, и гняв.

- О, господи - прошепна той. - А Роуан няма и най-малката

представа:

Осъзна, че седи на дивана. Лайтнър го бе подкрепил и той му беше

благодарен. Иначе може би щеше да падне. Отново затвори очи, но

виденията ги нямаше. Видя само Роуан, мила, красива и прекрасно

разрошена в големия хавлиен халат, свела глава, русата и? коса падаше

като воал над лицето и?, тя плачеше.

Когато отвори очи, видя, че Лайтнър седи до него. Имаше

ужасното чувство, че му се губят секунди, дори минути. Нямаше нищо

против присъствието на англичанина, обаче. Той изглеждаше искрено

добър, вярваше му, въпреки че му бе разказал толкова невероятни

неща.

- Минаха само секунда-две - каза Лайтнър. (Пак четене на

мисли!) - Бяхте замаян. Едва не паднахте.

- Да. Не знаете колко ужасно е да не си спомняш. А Роуан каза

нещо странно.

- Какво?

- Че може би те не са искали да помня.

- И вие го намирате за странно?

- Те искаха да помня. Те искаха да сторя онова, което се

очакваше от мен. Имаше нещо общо с портал, знам го. И с числото

тринайсет. Роуан каза и още нещо, което наистина ме порази. Попита

ме откъде съм сигурен, че тези хора са добри? Господи, тя ме попита

дали не мисля, че може те да са отговорни за инцидента, нали

разбирате - да падна от скалата в морето. Господи, казвам ви -

полудявам.

- Това са много добри въпроси - каза мъжът с въздишка. - Не

казахте ли номер тринайсет?

- Какво? Така ли казах? Не съм: но май наистина го казах. Да, беше номер тринайсет. Боже, сега си спомням. Да, беше номер

тринайсет.

- Сега искам да ме чуете. Не се обаждайте на Роуан. Облечете се

и елате с мен.

- Чакайте малко, приятелю. Вие сте много интересен човек. В

домашно сако изглеждате по-добре от всички, които съм виждал по

филмите, и притежавате много убедителен и очарователен маниер. Но

аз съм тук, точно където искам да бъда. Ще се върна в онази къща, след

като се обадя на Роуан:

- И какво точно ще правите там? Ще позвъните на звънеца?

- Е, ще чакам, докато Роуан пристигне. Роуан иска да дойде, знам

го. Тя иска да види семейството си. Явно всичко е заради това.

- А мъжът, той какво общо има с всичко това, според вас? -

попита Лайтнър.

Майкъл се сепна. Седеше и се взираше в англичанина.

- Вие видяхте ли го? - попита той.

- Не. Той не ми позволи. Искаше вие да го видите. И много бих

искал да знам защо.

- Но вие знаете всичко за него, нали?

- Да.

- Е, добре, ваш ред е да говорите и бих искал да започнете