Ан Райс - Ве

веднага.

- Да, такава беше сделката - каза Лайтнър. - Струва ми се, че

сега е много важно, повече отвсякога, да научите всичко. - Стана и

тръгна бавно към масата, започна да събира разпръснатите по нея

листове, сложи ги спретнато в една голяма кожена папка. - И всичко е

тук, в тази папка.

Майкъл го последва. Вгледа се в невероятния брой листове, които

мъжът бе натъпкал вътре. Повечето бяха изписани на машина, но

имаше и някои ръкописни.

- Вижте, Лайтнър, дължите ми някои отговори - каза Майкъл.

- Това тук е цял компендиум от отговори. От нашите архиви е.

Посветено е изцяло на семейство Мейфеър. Започва още от хиляда

шестстотин шейсет и четвърта. Трябва да дойдете с мен. Не мога да ви

го дам тук.

- А къде?

- Имаме уединена къща наблизо, една стара плантация, доста

приятно място.

- Не! - отвърна Майкъл нетърпеливо.

Лайтнър вдигна ръка да замълчи.

- На по-малко от час и половина път е. Сега трябва да настоя да

се облечете и да дойдете с мен, за да можете да прочетете тази папка

на спокойствие и тишина в Оук Хейвън и да запазите въпросите си за

после, когато всички аспекти на този случай ще са ви ясни. Щом

прочетете тези архиви, ще разберете защо ви моля да отложите

обаждането си до доктор Мейфеър. Мисля, че ще бъдете доволен, че сте

ме послушали.

- Роуан трябва да види тези записки.

- Да, така е. И ако вие пожелаете да и? ги предадете вместо нас, ние ще сме ви безкрайно благодарни. Наистина.

Майкъл го гледаше изучаващо, опитваше се да отдели

очарователния му маниер от поразителния смисъл на онова, което

казваше. Чувстваше се привлечен от този човек, някак сигурен в

знанията му, от една страна, и някак подозрителен, от друга. Но преди

всичко беше силно заинтригуван от парченцата на пъзела, които се

нареждаха по местата си.

Още нещо му стана ясно. Причината да не харесва толкова много

силата на ръцете си беше, че щом докоснеше някого, или нечие

притежание, веднага възникваше някаква интимност. В случая с

непознати тя бързо отшумяваше, но при Лайтнър постепенно се

засилваше.

- Не мога да дойда с вас в провинцията - каза Майкъл. -

Изобщо не се съмнявам във вашата искреност, но трябва да се обадя на

Роуан и искам да ми дадете тези материали.

- Майкъл, тук има информация, която се отнася до всичко, което

ми разказахте. Тя се отнася до жената с черната коса. Отнася се и до

онова особено важно бижу. Колкото до портала, не мога да разбера

какво е значението му. Но номера, тринайсети, разбирам. А колкото до

мъжа, жената с черната коса и бижуто, са свързани с него. Но ще ви

предам тази папка единствено при моите условия.

Майкъл присви очи.

- Искате да кажете, че това е жената, която срещнах във

виденията?

- Само вие можете да кажете това със сигурност.

- Нали няма да ми изиграете някакъв номер.

- Не. Разбира се. Но недейте и вие да играете номера на самия

себе си, Майкъл. Винаги сте знаели, че мъжът не е какъвто изглежда, нали? Какво почувствахте снощи, когато го видяхте?

- Да-а-а, знаех: - прошепна Майкъл. Отново се чувстваше

замаян. И все пак през него пробягна някаква мрачна, разстройваща

тръпка. Отново видя мъжа да се взира в него през оградата. - Господи!

- прошепна и преди да се усети, стори нещо много странно - вдигна

ръка и бързо направи кръстен знак.

Объркан, той погледна Лайтнър.

И тогава го споходи една съвършено ясна мисъл. Вълнението му се

засилваше.

- А дали те не са искали да се срещна с вас? Жената с черната

коса може би е искала тази среща да се състои?

- Само вие можете да прецените дали е така. Само вие знаете

какво са ви казали онези създания. Само вие знаете кои всъщност са те.

- За бога, но аз не знам. - Майкъл стисна главата си с ръце.

Усети, че се взира в кожената папка. Върху нея имаше надпис на

английски. Големи букви, украсени с вече полуизтрита позлата. -

<���Вещиците Мейфеър> - прошепна той. - Това ли пише там?

- Да. А сега ще се облечете ли, за да дойдете с мен? Може вече да

са ни приготвили закуска в къщата. Моля ви.

- Но вие не може да вярвате във вещици! - възкликна Майкъл.

Но те идваха. Стаята отново избледня. Гласът на Лайтнър стана някак

далечен, думите му се изпразниха от съдържание - бяха просто слаби, безсмислени звуци, идещи някак отвъд. Майкъл се разтрепери.

Чувстваше се зле. Отново видя стаята на прашната утринна светлина.

Леля Вив седеше тук преди много години, тук беше и майка му. Но не, това беше сега. Да се обади на Роуан: