Ан Райс - Талтош

- Ще те закарам право у вас - каза той галантно, посегна и включи интеркома. - Клем, откарай Мона на Първа улица. - После прекъсна връзката. - Имаше предвид Първа улица, нали?

- Да, всъщност, да - отвърна тя. Беше обещала на Роуан и Майкъл веднага да се премести - така и бе сторила. Освен това там се чувстваше повече у дома си, отколкото на Амелия стрийт. Майка и? вече я нямаше, а баща и? бе мъртво пиян. Ставаше само понякога през нощта, за да потърси нова бутилка и цигари или пък мъртвата си жена.

- Ще се обадя на Шелби да остане с теб - каза Райън. - Ако Беатрис няма нужда от мен, аз също ще дойда.

Беше много притеснен. Това бе съвсем нова ситуация за него, разбира се. Сега се бе концентрирал върху Мона, но позитивно, както се грижеше за нея, когато бе много малка и Джифорд я обличаше с дантели и панделки. Трябваше да се досети, че Райън ще реагира така. Той обичаше бебетата. Обичаше децата. Всички ги обичаха.

«Аз вече не съм дете за тях, не съм», каза си Мона.

- Не, нямам нужда от Шелби - каза тя. - Искам да остана сама. Само с Еужения. Всичко ще е наред. Ще подремна. Горе има хубава стая, ще подремна там. Никога не съм оставала сама в къщата. Трябва да помисля и да осъзная какво чувствам. Освен това охраната там е като чуждестранния легион. Никой не може да проникне в къщата.

- Значи нямаш нищо против да останеш сама там?

Очевидно той нямаше предвид евентуални натрапници, а старите легенди, историите, които я вълнуваха толкова много преди. Сега те и? се струваха някак далечни, романтични.

- Не, защо да имам нещо против? - попита тя нетърпеливо.

- Мона, ти си вече млада жена - рече той и се усмихна по доста нетипичен за него начин. Вероятно изтощението и мъката все пак го бяха довели до състояние, в което бе възможно да му се случи нещо толкова спонтанно. - Не се притесняваш от бебето и не се страхуваш от къщата.

- Райън, никога не съм се страхувала от тази къща. Никога. А колкото до бебето, точно в момента ми е зле. Мисля, че ще повърна.

- Но ти се страхуваш от него, Мона - каза той искрено.

Трябваше да сложи край. Не можеше да продължава с тези въпроси. Обърна се към него, сложи ръка на коляното му и каза:

- Чичо Райън, аз съм на тринайсет. Просто трябва да помисля. Нищо ми няма и не знам какво значи страх или уплаха, освен че съм чела тези думи в речника. Разбираш ли? Тревожи се за Беа. Мисли кой може да е убил Аарън. За това трябва да се притесняваш.

- Мона, скъпа - рече той усмихнат.

- Джифорд ти липсва.

- Нима това те изненадва? - Той се обърна към прозореца, без да чака отговор. - Сега Аарън е с Джифорд, нали?

Мона поклати глава. Работата наистина не беше добре. Пиърс и Шелби трябваше да научат колко се нуждае от тях баща им.

Тъкмо бяха завили по Първа улица.

- Съобщи ми веднага, щом Роуан и Майкъл се обадят - каза Мона. Взе си чантата и се приготви да слезе от колата. - И целуни Беа от мен… и… от Аарън.

- Ще я целуна - отвърна той. - Сигурна ли си, че можеш да останеш горе сама? Ами ако Еужения не е там?

- Би било твърде хубаво, за да е истина - каза тя през рамо.

Двама млади униформени охранители стояха при портата, единият тъкмо я отключваше, за да влезе Мона. Тя им кимна, щом мина покрай тях.

Стигна до входната врата, пъхна ключа в ключалката и след миг вече бе вътре. Вратата се затвори както винаги - с дълбок, приглушен и тежък тътен. Мона се облегна на нея със затворени очи.

Дванайсет седмици, това бе невъзможно!

Лоша работа! Мисли!

Тръгна към библиотеката. Бяха донесли компютъра миналата нощ и тя го бе поставила вдясно от голямото махагоново бюро. Тръшна се в креслото и веднага го включи.

Бързо отвори файла WSMONASECRETPediatric.

«Трябва да бъдат зададени следните въпроси - написа тя. - Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие? Чувствала ли се е необичайно зле? Никой не знае отговорите, защото никой не е наясно с бременността на Роуан. Изглеждаше ли бременна? Роуан сигурно знае как са се развили събитията. Тя може да изясни всичко и да ме освободи от тези глупави страхове. Разбира се, имала е и втора бременност, за която никой не знае нищо, освен тя самата, Майкъл и аз. Смееш ли да попиташ Роуан за тази втора…»

Глупави страхове. Тя спря да пише. Седна назад и сложи ръка на корема си. Не натисна, за да усети твърдата топка, която доктор Солтър я бе накарала да почувства. Просто отвори пръсти и потупа леко корема си, осъзнавайки, че е по-голям от когато и да било.

- Моето бебе - прошепна тя и затвори очи. - Жулиен, помогни ми, моля те.