Ан Райс - Талтош

- И ти го уби.

- Със собствените си ръце, както винаги. Стана бързо. Той не страда много. Видях и неколцина от останалите. Не знаеха какво представлявам. Така че покварата вероятно е на самия връх и не е проникнала сред редовите членове. Ако пък е проникнала, те надали го осъзнават. Не могат да разпознаят талтош, щом го видят, даже когато им се предоставя възможност да изследват такъв екземпляр.

- Екземпляр значи - рече Самюъл. - Искам да се върна в долината.

- Не искаш ли да ми помогнеш, за да бъде долината в безопасност и твоите отвратителни малки приятелчета да могат да си свирят на гайдите и да си танцуват на воля, да убиват нищо неподозиращи хора и да варят костите им в казани?

- Изразяваш се доста грубо.

- Нима? Вероятно.

- Какво ще правим сега?

- Нямам представа. Ако Юри не се върне до сутринта, ще трябва да се махнем оттук.

- Но на мен ми харесва «Кларидж» - изръмжа Самюъл. Политна напред и затвори очи още щом главата му докосна възглавницата.

- Самюъл, би ли ми припомнил нещо - каза Аш.

- Какво?

- Какво е силогизъм?

Самюъл се засмя.

- Да ти припомня? Та ти никога не си знаел какво е силогизъм. Какво изобщо знаеш за философията?

- Знам доста - каза Аш и се опита да си спомни. «Всички хора са зверове. А зверовете са свирепи. Затова и хората са свирепи.»

Отиде в спалнята и си легна.

За миг отново видя вещицата с хубавата коса, която Юри обичаше. Представи си голите и? гърди, как се притискат нежно към лицето му и как косата и? ги покрива като огромна мантия.

После бързо заспа. Сънува, че върви през музея с куклите. Мраморните плочки бяха току-що излъскани и цветовете им бяха ярки - как само контрастираха помежду си. Всички кукли в стъклените витрини започнаха да пеят - модерни кукли, антични кукли, грозни и красиви кукли. Френските кукли затанцуваха, завъртяха малките си роклички, кръглите им личица сияеха от радост. А великолепните порцеланови кукли, неговите кралици, най-скъпите му съкровища, пееха с високо сопрано, очите им блестяха на флуоресцентните светлини. Никога не бе чувал подобна мелодия. Бе толкова щастлив.

Трябва да направи кукли, които могат да пеят, да пеят наистина - не като онези механични играчки, а кукли с електронни гласове, които ще пеят вечно. А когато дойде краят на света, куклите ще пеят в руините.

Десет

- Няма съмнение - каза доктор Солтър и остави картонената папка на края на бюрото. - Само че не се е случило преди шест седмици.

- Как така? - попита Мона. Мразеше тази малка стая за прегледи, защото нямаше никакви прозорци. Задушаваше се в нея.

- Защото си вече в третия месец. - Лекарката се приближи към масата. - Ето, искаш ли да го усетиш? Дай ръка.

Мона я остави да я хване за китката и да сложи ръката и? върху корема.

- Натисни силно. Усещаш ли? Ето го бебето. Защо според теб носиш такива широки дрехи? Защото не можеш да търпиш да те стягат в кръста, нали така?

- Не, леля ми ги купи. Те просто си бяха там, в гардероба. - С какво бе облечена сега, о, да, с черна пола, като за погребение, или пък просто за да изглежда изящно на високите обувки в черно и бяло. - Не може да съм бременна от толкова време - настоя Мона. - Просто не е възможно.

- Иди си вкъщи и провери календарчето в компютъра си. Бременността е на три месеца.

Мона се изправи, скочи от масата за прегледи и приглади черната пола. Бързо нахлузи обувките. Нямаше нужда да ги откопчава и закопчава, макар че ако леля Джеф я видеше да обува така тези скъпи обувки, сигурно щеше да изпищи от ужас.

- Ще тръгвам - каза тя. - Трябва да ида на едно погребение.

- Нали не е на онзи нещастен човек, който се ожени за братовчедка ти и бе прегазен от кола.

- Да, неговото погребение. Виж, Анели. Не можем ли да направим някакво изследване, на което се вижда плодът.

- Да, така ще потвърдя с точност думите си - че си бременна вече в дванайсетата седмица. А сега ме чуй, ще трябва да пиеш всички витамини, които ще ти предпиша. Един тринайсетгодишен организъм не е готов да роди дете.

- Добре, искам да си запиша час за изследването. - Мона тръгна към вратата, но спря с ръка на дръжката. - Не, размислих. Не искам изследване.

- Защо?

- Не зная. Нека оставим нещата така за известно време. Пък и тестовете са страшнички, нали?

- Господи, защо пребледня така?

- Не съм, просто се канех да припадна като жените по филмите.

Тя излезе навън и прекоси малкия, покрит с килим външен офис. Излезе бързо, въпреки че лекарката викаше след нея. Вратата се затръшна силно и Мона се затича към остъкленото фоайе.