Ан Райс - Талтош

- Майкъл! Слава богу. Бременна съм, доктор Солтър каза, че няма никакво съмнение.

Чу го да въздиша.

- Обичаме те, скъпа - рече той.

- Къде сте?

- В някакъв ужасно скъп хотел, в апартамент във френски стил, пълен със столове с извити крачета. Юри е добре, Роуан прегледа раната му. Започнала е да се инфектира. Искам да изчакаш малко с разговора с него. Сега е превъзбуден и не е съвсем наясно какво говори. Но иначе е добре.

- Да, разбирам. И без това не искам да му казвам сега за бебето.

- Да, няма да е добре.

- Дай ми номера ви.

Той и? го даде.

- Скъпа, добре ли си?

Ето отново, дори той усеща, когато си притеснена. И знае защо може да си притеснена. Не му казвай нищо! Нито дума. Нещо в нея се бе затворило, внезапно изплашено от Майкъл, от човека, с когото така много искаше да говори, с единствения човек, освен Роуан, на когото можеше да се довери.

Трябваше да действа внимателно.

- Да, добре съм, Майкъл. В офиса на Райън имат ли ти номера?

- Нямаме намерение да изчезваме, скъпа.

Тя осъзна, че се взира в екрана, във въпросите, които бе набелязала така логично, така интелигентно: «Колко бързо е протекла бременността на Роуан? Имало ли е признаци на ускорено развитие?».

Майкъл щеше да знае отговорите. Не, не биваше да продължава.

- Трябва да затварям, скъпа. Ще ти се обадя по-късно. Обичаме те.

- Дочуване, Майкъл.

Тя затвори телефона.

Седя тихо доста време, преди да започне да пише бързо:

«Твърде рано е да им задавам подобни глупави въпроси за бебето, твърде рано е да имам страхове, които могат да се отразят на здравето и спокойствието ми, твърде рано е да притеснявам Роуан и Майкъл, които сега имат много по-сериозни грижи…»

Пак дочу шепот наблизо! Сякаш някой говореше точно до рамото и?. Огледа се, стана и прекоси стаята, за да се увери в това, което вече знаеше. В нея нямаше никого, нито призраци, нито дори сенки. Флуоресцентната лампа на бюрото се грижеше за това.

Дали имаше охрана на Честнът? Може би. Но как би могла да чува шепота им през дебелата осемнайсет инча тухлена стена?

Минутите минаваха.

Страхуваше ли се да помръдне? Това е лудост, Мона Мейфеър. Какво си мислиш, че може да е? Джифорд или собствената ти майка? Или пък чичо Жулиен?

Нима не заслужаваше малко почивка сега? Може би тази проклета къща просто си бе обитавана от призраци както винаги, от всякакви призраци, например призрак на прислужница от 1859 или на кочияш, паднал трагично от покрива през 1872 година. Напълно възможно. Семейството не бе записало всичко, което се е случило. Тя започна да се смее.

Пролетарски призраци в къщата на Мейфеър? Призраци, които не са «кръвни роднини»? Какъв скандал! Не, тук изобщо няма никакви призраци.

Тя се вгледа в позлатената рамка на огледалото, в тъмнокафявата мраморна полица на камината, в лавиците със стари гниещи книги. Обзе я спокойствие, нещо уютно и хубаво. Обичаше тази стая най-много, а и сега нямаше музика от призрачен грамофон, нито лица в огледалото. Тя е у дома си тук. На сигурно място. У дома.

- Да, само ти и аз, дете - каза Мона на бебето. - Това е нашата къща сега, с Майкъл и с Роуан. И ти обещавам, че ще ти избера интересно име.

Пак седна и започна да пише дори по-бързо от преди:

«Много съм изнервена. Представям си разни неща. Приемам протеини, витамин С за нервите и за общото ми състояние. Чувам гласове точно до ухото си, звучат като… не съм сигурна, но звучат сякаш някой пее или тананика! Сякаш полудявам. Дали е призрак или просто недостиг на витамин В?

В момента тече погребалната церемония за Аарън. Няма съмнение, че и това ми е повлияло.»

Единайсет

- Сигурен ли си, че беше талтош? - попита Роуан. Бе оставила превръзките и антисептичните препарати встрани и си изми ръцете. Стоеше до вратата на банята и гледаше Юри, който вървеше напред-назад, мрачен, ядосан и някак непредсказуем на фона на претрупаната с коприна луксозна стая.

- О, господи, ти не ми вярваш! Талтош беше.

- Може да е бил просто човек, който има причина да те заблуди - каза тя. - Височината сама по себе си не означава непременно, че…

- Не, не, не - прекъсна я Юри със същия маниакален тон, с който бе говорил още откакто ги посрещна на летището. - Не беше човек. Беше… беше красив и някак отвратителен. Кокалчетата на пръстите му бяха огромни, а самите пръсти - много дълги. Лицето му обаче приличаше на човешко. Много, много красив мъж. Това беше Ашлар, Роуан, самият той. Майкъл, разкажи и? историята. Свети Ашлар от най-старата църква в Донелайт. Кажи и?. О, само да бяха тук записките на Аарън. Знам, че има такива. Той е записал цялата история. Въпреки че вече нямахме връзка с ордена, той не би пропуснал да запише всичко.