Ан Райс - Талтош

Мона говореше много на Роуан.

Влизаше в къщата със собствения си ключ, нали беше наследница. Пък и Майкъл и? беше позволил. Той вече не гледаше на нея с копнеж, почти я беше осиновил.

Тя отиваше в дъното на задния двор, прекосяваше моравата, като заобикаляше гроба, когато си спомнеше за него, после сядаше до масата от ракита и казваше:

- Добро утро, Роуан.

А после говореше, говореше, говореше.

Разказваше на Роуан за развитието на медицинския център «Мейфеър». Вече бяха избрали терена, както и огромна геотермална система за отопление и климатизация. Дори плановете бяха готови.

- Твоята мечта вече се превръща в реалност - каза тя на Роуан. - Семейство Мейфеър познава този град както никой друг. Няма нужда да правим допълнителни проучвания. Ще изградим болницата, както ти я искаше.

Роуан не отговаряше. Дали все още се интересуваше от медицинския комплекс, който щеше да направи революция в отношенията с пациентите и роднините, грижещи се за тях, в които медицински работници щяха да обслужват дори анонимни пациенти?

- Открих записките ти - каза Мона. - Не бяха заключени. И не изглеждаха нещо тайно.

Пак никакъв отговор. Огромните черни клони на дъба се помръднаха съвсем мъничко. Листата на банановото дърво брулеха тухлената ограда.

- Аз самата поседях малко пред амбулатория «Туро» и разпитвах хората как си представят идеалната болница.

Пак нищо.

- Моята баба Евелин също е в «Туро» - каза тихо Мона. - Получи удар. Трябваше да я върнат у дома, но не мисля, че за нея вече има значение. - Мона щеше да заплаче. Плачеше и? се и когато говореше за Юри. Но не го направи. Не спомена, че Юри нито е писал, нито се е обаждал от цели три седмици. Не каза и че тя, Мона, е влюбена в този мургав, очарователен и мистериозен мъж с британски маниери, който бе повече от два пъти по-възрастен от нея.

Преди няколко дни бе обяснила на Роуан, че Юри е дошъл от Лондон да помогне на Аарън Лайтнър. Каза и?, че е циганин и разбира нещата, които вълнуват и нея. Дори описа срещата им в спалнята и? в нощта, преди той да замине.

- Постоянно се притеснявам за него - каза тя.

Роуан никога не я поглеждаше.

Какво можеше да и? каже сега? Че предната нощ е сънувала ужасен сън за Юри, който не може да си спомни.

- Разбира се, той е възрастен мъж - каза тя. - Минава трийсетте и знае да се грижи за себе си, но мисълта, че някой в Таламаска може да го нарани…

Не, стига!

Може би не биваше да го прави. Не биваше да говори постоянно на човек, който не може или не иска да отговори.

Но Мона можеше да се закълне, че Роуан не дава признаци, че усеща присъствието и?. Ако, разбира се, това, че не показваше раздразнение, не беше някакъв признак.

Мона не усещаше неодобрение от нейна страна.

Очите и? вечно бродеха по лицето на Роуан. То винаги имаше сериозно изражение. Сигурно разсъждаваше. Та тя изглеждаше двайсет милиона пъти по-добре, отколкото когато бе в кома. И дори бе закопчала нощницата си. Майкъл се кълнеше, че не го е направил той. Беше закопчала цели три копчета. Вчера беше само едно.

Но Мона знаеше, че отчаянието може така да превземе съзнанието на човек, че опитът да прочете мислите му е равносилен на опита да четеш през гъст дим. Дали отчаянието бе завладяло Роуан?

Мери Джейн Мейфеър бе дошла миналата седмица едно откачено провинциално момиче от Фонтевро. Скитница, авантюристка, пророчица, гений. Отчасти възрастна дама, отчасти любвеобилно момиче на преклонната възраст деветнайсет и половина. Страховита, могъща вещица, както сама описваше себе си.

- Роуан е съвсем добре - обяви Мери Джейн, след като се взира примижала известно време в нея. После свали каубойската шапка от главата си и я килна на врата си. - Аха, съвсем си е наред. Просто си почива, но е напълно наясно какво се случва около нея.

- Коя е тази откачалка? - бе попитала Мона, въпреки че изпита голямо състрадание към това дете, нищо, че то бе цели шест години по-голямо от самата нея. Защото беше едно истинско диваче, издокарано с дънкова пола от «Уол-Март», която стигаше едва до средата на бедрата и?, и евтина бяла блузка, твърде впита в колосалните и? гърди и дори лишена от едно критично копче.

Разбира се, Мона знаеше коя е Мери Джейн. Мери Джейн Мейфеър на практика живееше в руините на плантацията Фонтевро. Това бе легендарната територия на бракониерите, които убиваха красиви чапли с бели шии само заради месото им, и на алигаторите, които могат да обърнат лодката ти и да изядат детето ти. Но бе територия и на откачените Мейфеър, които никога не се бяха преселили в Ню Орлиънс и не бяха изкачвали дървените стъпала на прочутата крепост на Мейфеър от Фонтевро в града - къщата на Сейнт Чарлз и Амелия стрийт.