Ан Райс - Талтош

«Всички се страхуват от мен, не мога да остана тук. Виж ги само, сега се страхуват дори повече, отколкото навремето.»

А ето че в «Кларидж» го познаваха! Може би той вече шиеше костюмите си на «Савил Роу»? Нима мръсните му кожени обуща вече нямаха дупки? Нима се бе отказал от пистолета?

Колата спря и той се опита да отвори вратата, но шофьорът се втурна да му помогне. Снегът, понесен от вятъра, веднага се втурна срещу него.

И все пак снегът беше много красив - така чист, преди да кацне на земята. Аш се изправи и за миг се почувства доста скован. Вдигна ръка, за да предпази очите си от меките влажни снежинки.

- Не е чак толкова зле, сър - каза Джейкъб. - Ще се измъкнем оттук за по-малко от час. Но ще ви помоля незабавно да се качите на борда.

- Да, благодаря, Джейкъб - отвърна той и спря. Снегът падаше по черното му палто, топеше се в косата му. Аш посегна към джоба си, напипа малката играчка - люлеещо се конче - и я извади.

- Това е за сина ти, Джейкъб - рече той. - Бях му обещал.

- Господин Аш, как си спомнихте за нещо подобно в нощ като тази.

- Глупости, Джейкъб. Обзалагам се, че синът ти помни.

Играчката бе смущаващо незначителна; сега му се прииска да бе взел нещо много по-хубаво. Щеше да си отбележи да избере нещо друго за сина на Джейкъб.

Тръгна с широки крачки и шофьорът едва го следваше. И без това бе твърде висок, за да може младежът да го крие с чадъра. Беше важен жестът и мъжът тичаше до него с чадър в ръка, за да може той да го поеме, ако реши, но всъщност никога не го правеше.

Качи се в топлия и винаги плашещ реактивен самолет.

- Ще пусна вашата музика, господин Аш.

Познаваше тази млада жена, но не можеше да си спомни името и?. Беше една от най-добрите нощни асистентки. Придружаваше го при последното му пътуване до Бразилия. Трябваше да я запомни. Дори го досрамя, че е забравил името и?.

- Иви, нали? - попита той с извинителна усмивка и леко смръщване.

- Не, сър, Лесли - отвърна тя и веднага му прости.

Ако беше кукла, щеше да е от порцелан, без съмнение.

С мека розовина на бузите и устните, с нарочно малки очи, но тъмни и съсредоточени. Тя чакаше кротко.

Той седна в специално изработеното за него кожено кресло, по-дълго от останалите, и тя веднага му подаде програма с релефен шрифт.

Тук бяха обичайните неща - Бетовен, Брамс, Шостакович. О, имаше я и композицията, която бе поискал - «Реквием» на Верди. Но сега нямаше как да го слуша. Ако потънеше в тези мрачни звуци и печални гласове, спомените щяха да се върнат.

Спусна седалката назад, без да поглежда към спектакъла на зимата, който се разиграваше зад малкото прозорче.

- Заспивай, глупако - рече той, без да помръдва устни.

Но знаеше, че няма да може. Щеше да мисли за Самюъл и за онова, което му беше казал. Щеше да го превърта отново и отново в ума си, докато не се видят. Щеше да си спомни миризмата в къщата на Таламаска, учените, които много приличаха на духовници, и човешката ръка, която държи паче перо и изписва големи закръглени букви. «Анонимно. Легенди за изгубената земя. За Стоунхендж.»

- Не искате ли музика, сър? - попита младата Лесли.

- Искам. Шостакович, Пета симфония. От нея сигурно ще се разплача, но не ми обръщайте внимание. Гладен съм. Искам сирене и мляко.

- Разбира се, сър, всичко е готово. - Тя започна да изрежда видовете сирена, онези хубави кремообразни сиренца, които поръчваха от Франция, Италия и Господ знае откъде другаде. Той кимна и зачака прилива на музиката с божествено чист звук, която щеше да го накара да забрави за снега отвън и за факта, че скоро ще са над големия океан, напредвайки към Англия, към долината, към Донелайт и към скръбта.

Две

След първия ден Роуан вече не проговори. Прекарваше времето си навън, под дъба, в бял люлеещ се стол, с подпрени на възглавница или просто отпуснати на тревата крака. Взираше се в небето, очите и? се движеха, сякаш проследяваше процесията на облаците, въпреки че небето беше кристалносиньо, само с малки пухчета бяло, които тихо плуваха през него.

Тя гледаше ту стената, ту цветята или тисовете. Никога не поглеждаше към земята.

Вероятно бе забравила, че двойният гроб е точно под краката и?. Тревата вече беше покрила пръстта бързо и диво, както винаги през пролетта в Луизиана. Дъждовете доста и? помогнаха. Понякога валеше дори и в слънчев ден.

Роуан се хранеше - изяждаше от четвърт до половин порция от това, което и? носеха. Или поне Майкъл твърдеше така. Не изглеждаше гладна. Но все още беше бледа, а ръцете и? трепереха, когато ги движеше.