Ан Райс: Талтош

Каквито и да бяха, не беше добре, че са изпаднали в подобни мрачни времена, ако трябваше да използва израза на Самюъл - не и при тяхното знание и архиви. Не, не беше добре. И по някаква странна причина той се почувства съпричастен към участта на онзи циганин в долината. Любопитството го изгаряше също тъй силно като страха - както винаги, когато станеше дума за талтош и за вещици.

Господи боже, мисълта за вещици само…

Ремик се върна с коженото му палто.

- Това е подходящо за студа навън, сър - рече той и го наметна на раменете му. - А и вече изглеждате измръзнал.

- Няма проблем - отвърна той. - Не слизай долу с мен. Трябва да свършиш нещо друго. Изпрати пари в хотел «Кларидж» в Лондон. На името на Самюъл. Не вярвам управата да се затрудни да го открие. Той е джудже и е гърбав. С червена коса е и лицето му е доста сбръчкано. Трябва да уредиш нещата така, че да получи всичко, което поиска. Има и още един човек с него. Циганин. Нямам идея какво означава това.

- Добре, сър. А как е презимето му?

- Не го зная, Ремик - отвърна той и се изправи да тръгва. Придърпа обшитата с кожа яка на пелерината към врата си. - Винаги съм го знаел само като Самюъл.

Вече бе в асансьора, когато осъзна, че последните му думи са абсурдни. Напоследък казваше твърде много абсурдни неща. Един ден Ремик бе отбелязал колко много господарят му обича мрамора и той отвърна: «Да, обичам мрамора още от първия миг, в който го видях». А това звучеше абсурдно.

Вятърът виеше в асансьорната шахта, докато кабината се спускаше с шеметна скорост. Този звук можеше да бъде чут единствено през зимата и много плашеше Ремик, макар че Аш го харесваше, или поне го смяташе за забавен.

Когато слезе в подземния гараж, колата вече го чакаше, бучеше и бълваше бял дим. Куфарите му бяха натоварени. Пилотът му за нощни полети, Джейкъб, беше на мястото си, заедно с непознат втори пилот. Тук бе и бледият млад шофьор, който винаги бе на смяна в този час - човек, който почти не говореше.

- Сигурен ли сте, че искате да пътувате точно тази нощ, сър? - попита Джейкъб.

- Защо, никой ли не пътува? - учуди се Аш и вдигна вежди. Откъм колата долиташе топъл полъх.

- Не, сър, пътуват.

- Значи и ние ще пътуваме, Джейкъб. Ако те е страх, не е нужно да идваш.

- Щом вие тръгвате, и аз тръгвам, сър.

- Благодаря ти, Джейкъб. Веднъж ме увери, че ще летим безопасно без значение от времето и доста по-сигурно от пътническите самолети.

- Да, и си изпълних обещанието, нали, сър?

Той седна на черната кожена седалка, протегна дългите си крака и ги опря на отсрещната седалка - нещо, което никой човек не би могъл да направи в тази дълга лимузина. Шофьорът бе удобно изолиран зад стъклото, а другите ги следваха с кола. Охраната караше отпред.

Голямата лимузина се спусна по рампата с опасна, но вълнуваща бързина, а после излетя от зейналата паст на гаража към омагьосващата бяла буря. Слава богу, че скитниците бяха прибрани от улиците. Но той бе забравил да попита какво е станало с тях. Вероятно някои бяха във фоайето на неговата сграда, където бяха получили походни легла и пиеха топли напитки.

Прекосиха Пето авеню и продължиха към реката. Бурята вилнееше безшумно - вихър от красиви миниатюрни снежинки, които се топяха още щом докоснеха тъмните прозорци и мокрите тротоари. Летяха между мрачните безлични сгради като в дълбок планински проход.

Талтош.

За миг радостта напусна света му - радостта от постиженията му, от мечтите. Видя красивата млада жена от Калифорния, която правеше кукли и носеше смачкана виолетова копринена рокля. Видя я мъртва на легло, потънала в кръв, от която роклята и? е станала тъмна.

Разбира се, това нямаше да се случи. Той нямаше да позволи да се случи отново. Беше минало толкова време, че вече почти не помнеше какво е да прегърнеш меко женско тяло, да вкусиш мляко от гърдите на майка.

Но мислеше за леглото, за кръвта, за мъртвото вкочанено момиче с посинели клепачи - сини като ноктите и?, сини като лицето. Представи си това, защото ако не го направеше, щеше да си представи много други неща. Този образ беше неговият остен, неговата усмирителна риза.

«Но какво значи това? Мъжки талтош. Мъртъв.»

Едва сега осъзна, че ще се види със Самюъл! Щяха да са заедно. Ето тази мисъл вече го изпълни с щастие, или поне щеше, ако и? позволи. А той бе станал майстор в допускането на приливите на щастие до сърцето си.

Не беше виждал Самюъл от пет години - или повече? Трябваше да си помисли. Разбира се, бяха разговаряли по телефона. Откакто комуникациите се развиха, разговаряха по-често. Но всъщност не го бе виждал.