Ан Райс - Талтош

Елвера си бе тръгнала, но Нейтън Харберсън бе съвсем близо до него и го гледаше отвисоко, защото си беше доста висок.

- Орденът винаги ли прави така? - попита Марклин. - Дава банкет, когато някой умре?

- Имаме си ритуали - каза Нейтън Харберсън с почти печален глас. - Ние сме много, много стар орден. Приемаме обетите си много на сериозно.

- Да, много на сериозно - каза един от ококорените близнаци от Рим. Май беше Енцо или пък Рудолфо. Марклин не можеше да си спомни. И двамата приличаха на риби, защото очите им бяха твърде големи, за да изразяват нещо друго, освен болест, която бе поразила и двамата едновременно. А когато се усмихнеха, както сега, изглеждаха почти страховито. Лицата им бяха сбръчкани и слаби. Но все пак между тях имаше някаква много важна разлика. Каква ли беше? Марклин не можеше да си спомни.

- Има някои основни принципи - каза Нейтън Харберсън с кадифения си баритон. Беше повишил леко глас и говореше някак поверително.

- И определени неща, които никой не оспорва - обади се Енцо, близнакът.

Тимоти Холингшед се приближи към тях и го изгледа над орловия си нос. Косата му бе бяла и гъста, като на Аарън. Марклин не го харесваше изобщо. Приличаше на по-жестока версия на Аарън, по-висок, по-показно елегантен. Господи, какви пръстени носеше само. Определено вулгарни и се предполагаше, че всеки от тях си има своя история за битки, предателство и отмъщение. Кога ли щяха да си тръгнат оттук? Кога ли щеше да свърши всичко това?

- Да, има неща, които за нас са свещени - каза Тимоти. - Ние сме като една малка нация.

Елвера се бе върнала и сега се намеси:

- Да, не става дума просто за традиция.

- Не - обади се един висок, тъмнокос мъж с мастиленочерни очи и бронзов тен. - Става дума за дълбоко нравствено убеждение и за лоялност.

- И за почит - добави Енцо. - Не забравяйте почитта.

- За консенсус - каза Елвира, като гледаше право в Марклин. Всъщност всички гледаха него. - Консенсус по отношение на това кое е ценно и как то трябва да бъде защитено на всяка цена.

В залата бяха влезли още хора, все старши членове. Шумът естествено се усили. Някой отново се засмя. Нима не разбираха, че не е уместно да се смеят?

Тук имаше нещо много сбъркано. Та ние сме единствените послушници, помисли си Марклин. А къде е Томи? Внезапно го обхвана паника, осъзна, че е изгубил Томи от поглед. Не, ето го, ядеше грозде от масата като някакъв римски плутократ. Трябваше да има малко достойнство и да не прави подобно нещо.

Марклин кимна смутено на събралите се около него и тръгна през тълпата, като за малко не настъпи един човек. Най-сетне се добра до Томи.

- Какво ти става, по дяволите? - попита го той, като гледаше към тавана. - Успокой се, за бога. След няколко часа ще сме в самолета. После ще бъдем в…

- Тихо, не казвай нищо - скастри го Марклин и осъзна, че вече не може да владее гласа си. Не си спомняше някога да е чувствал подобна тревога.

Едва сега забеляза, че всички стени са покрити с черни драперии. Двата часовника в голямата зала - също! И огледалата бяха забулени в черно. Всичко това му подейства ужасно изнервящо. Никога не бе виждал толкова старомодни погребални обичаи. В неговото семейство мъртъвците винаги биваха кремирани. Някой просто се обаждаше по-късно, за да съобщи, че работата е свършена. Точно това се бе случило и с неговите родители. Той бе в пансиона, лежеше в леглото си и четеше Иън Флеминг, когато дойде обаждането. Той само кимна и продължи да чете. Наследяваше всичко, абсолютно всичко.

Изведнъж му призля от свещите. Навсякъде имаше сребърни свещници. Някои бяха дори инкрустирани с бижута. Господи, колко пари бе натрупал орденът в своите подземия? Може би колкото богатството на една малка държава. И всичко това благодарение на глупаци като Стюарт, който преди много години бе завещал цялото си имущество на ордена. Е, разбира се, с оглед на последващите обстоятелства вероятно бе променил завещанието си.

Да, последващите обстоятелства. Теса. Планът. Къде ли беше Стюарт сега - с Теса?

Разговорите ставаха все по-силни и по-силни. Чуваше се звън на чаши. Елвера се появи отново и му наля още вино.

- Изпий го до дъно, Марк - каза тя.

- Дръж се прилично, Марк - прошепна му Томи, като навря неприятно лице в неговото.

Марклин се обърна. Това не беше за него. Не можеше да стои така и да яде и пие на зазоряване, облечен в черни дрехи! Всички се бяха смълчали.

За секунда дори звънът на стъкло стихна, Марклин за малко да изкрещи. Желанието за това бе по-силно отколкото дори в детството му. Писък на ужас, на паника.