Ан Райс - Талтош

- Е, ти прави каквото искаш - каза Марклин, - но аз няма да се върна пак на този етаж. Могат да задържат всичко, което съм оставил в стаята си.

- Това ще е най-голямата глупост. Ще опаковаш нещата си, ако ще заминаваш по нормални причини. Защо не?

- Казвам ти, не мога да остана тук.

- А ако си оставил нещо съмнително в стаята си? Нещо, което ще разкрие целия заговор?

- Не съм. Сигурен съм, че не съм.

Коридорите и стълбището бяха празни. Вероятно те бяха останали последни от послушниците.

От първия етаж долиташе тих шепот. Когато стигнаха до подножието на стълбите, Марклин видя, че положението е по-лошо, отколкото си го бе представял.

Навсякъде имаше свещи. Всички, абсолютно всички, бяха облечени в черно! Електрическото осветление бе изключено. Въздухът бе задушлив и топъл. И в двете камини гореше огън. Мили боже! Дори бяха покрили прозорците с креп.

- О, ама всичко е много официално! - прошепна Томи. - Защо не ни казаха да се преоблечем?

- Тук е направо отвратително - каза Марклин. - Виж, давам им пет минути.

- По дяволите, престани да се правиш на глупак - сопна му се Томи. - Къде са послушниците? Виждам само старци.

Сигурно бяха стотина, на малки групички или насядали самотни до тъмните стени с дъбова ламперия. Навсякъде се виждаха само белокоси глави. Е, сигурно по-младите членове на ордена бяха някъде наблизо.

- Ела. - Томи побутна Марклин и го поведе към залата. На банкетната маса бе наредена разкошна вечеря.

- Господи, та това си е цяло пиршество! - изуми се Марклин. Направо му призля от гледката - печено агнешко и телешко, купи с димящи картофи, купчини искрящи чинии и сребърни вилици.

- Да, явно се канят да пируват - прошепна Томи.

Цяла редица възрастни мъже и жени пълнеха мълчаливо чиниите си. Джоан Крос седеше в инвалидния си стол. Беше плакала. До нея бе страховитият Тимоти Холингшед, който носеше безбройните си титли на физиономията, както винаги. Арогантно копеле без едно пени в джоба.

Елвера минаваше през тълпата с гарафа червено вино. Чашите стояха на една странична маса. «Е, виж, от това може да си взема, помисли си Марклин, може да пийна вино.»

Внезапно му хрумна, че само след няколко часа ще е далече оттук, на самолета за Америка. Спокоен, със събути обувки, а стюардесата ще му сервира питие и вкусна храна.

Камбаната още биеше. Колко ли щеше да продължи това? Неколцина мъже близо до него говореха на италиански. Бяха застанали от късата страна на масата. Тук бяха и старите сковани британци, приятелите на Аарън, повечето вече оттеглили се от активна дейност. Имаше и една млада жена - е, поне изглеждаше млада. С черна коса и силно гримирани очи. Да, веднага си личеше, че са старши членове на ордена. Тук беше и Брайън Холоуей от Амстердам. Както и онези анемични ококорени близнаци, които работеха в Рим.

Никой не поглеждаше никого, въпреки че разговорите течаха. Всъщност атмосферата бе тържествена, но някак празнична. Отвсякъде се чуваше шепот за Аарън, как направил това или онова… обичания, обожавания Аарън. Като че бяха забравили напълно Маркус и по-добре, помисли си Марклин. Само да знаеха колко евтино ги беше продал.

- Искате ли малко вино, господа? - тихо ги попита Елвера и посочи към редиците кристални чаши. Много фини чаши със столче. Всичко бе много изискано - по сребърните вилици имаше инкрустации.

Старите порцеланови чинии бяха извадени вероятно от някое хранилище. Сега бяха отрупани със сладкиши.

- Не, благодаря - отвърна Томи лаконично. - Няма да мога да ям, ако държа и чаша.

Някой се изсмя сред шепота и мърморенето, които се чуваха от всички страни. Друг глас се извиси над останалите. Джоан Крос седеше самотна сред тълпата, подпряла с ръка челото си.

- Но за кого точно скърбим? - прошепна Марклин. - За Маркус или за Аарън? - Трябваше да каже нещо. Свещите искряха дразнещо на фона на плаващия мраз около него. Той примигна.

Обичаше миризмата на чист восък, но тук тя бе абсурдно силна.

Блейк и Талмидж говореха разпалено в ъгъла. Холингшед се присъедини към тях. Доколкото Марклин знаеше, и тримата наближаваха шейсетте. Къде бяха послушниците? Не се виждаха никъде.

Дори Анслинг и Пери, официозните малки чудовища, ги нямаше. Какво ти нашепва инстинктът? Нещо не е наред, изобщо не е наред.

Марклин тръгна след Елвера и бързо я хвана за лакътя.

- Ние трябва ли да сме тук?

- Разбира се - отвърна тя.

- Но не сме облечени подходящо.

- Това няма значение. Ето, пийни. - Този път тя набута чашата в ръцете му. Той остави чинията си на ръба на дългата маса. Вероятно това бе нарушение на етикета, никой не бе направил така. Но, господи, каква маса само. На нея имаше дори печена глиганска глава с ябълка в устата и малко прасенце сукалче, гарнирано с плодове на сребърен поднос. Ароматът беше доста изкусителен, трябваше да признае. Като че огладняваше! Какъв абсурд.