Ан Райс - Талтош

Томи го ощипа по ръката и му посочи нанякъде.

Двойните врати към трапезарията бяха отворени. О, значи затова се бяха смълчали всички. Господи, нима бяха докарали останките на Аарън у дома?

В трапезарията бе същото - свещи и черен креп - още една пещера на печал. Той бе решен да не стъпва там, но преди да успее да се измъкне, тълпата бавно и тържествено го повлече към отворената врата. Двамата с Томи бяха почти отнесени напред.

Не искаше нищо повече - само да се махне оттук…

Натискът отслабна, когато прекрачиха през вратите. Около дългата маса бяха насядали мъже и жени. Някой лежеше върху нея. Господи, не и Аарън! Не можеше да погледне Аарън. И те знаят, че не можеш да го погледнеш, нали? Чакат да се паникьосаш, а раните на Аарън да закървят!

Ужасно, глупаво. Той стисна ръката на Томи и веднага го чу да му шепне: «Стой мирен!».

Най-накрая стигнаха до огромната стара маса. Там лежеше мъж с прашно вълнено сако и кал по обувките. Да, кал. Всъщност трупът не бе подготвен подходящо.

- Това е нелепо - прошепна Томи.

- Що за погребение е това?! - чу се да възкликва Марклин.

Той бавно се наведе, за да види лицето на мъртвеца, което бе извърнато на другата страна. Стюарт! Стюарт Гордън, мъртъв, проснат на тази маса! Изключително слабото лице на Стюарт, с орловия нос и с безжизнени сини очи. Господи боже, та те дори не бяха затворили очите му! Всички ли са откачили?

Отстъпи тромаво назад и се сблъска с Томи. Усети как го настъпва по пръстите и той бързо отдръпва крака си. Изведнъж изгуби способността си да разсъждава. Бе скован от страх. Стюарт е мъртъв, Стюарт е мъртъв, Стюарт е мъртъв!

Томи се взираше в тялото. Дали бе разбрал, че това е Стюарт?

- Какво означава това? - попита Томи с нисък и пълен с ярост глас. - Какво се е случило със Стюарт… - Но думите му не звучаха особено убедително. Гласът му, винаги монотонен, сега бе немощен от страх.

Останалите се приближиха към тях и ги принудиха да се притиснат към масата. Безжизнената лява ръка на Стюарт висеше току пред очите им.

- Господи боже! - извика гневно Томи. - Някой да му затвори очите.

Около масата стояха облечени в черно членове на ордена - цял низ от оплаквани. Или пък бяха чудовища? Дори Джоан Крос беше там, начело на масата. Ръцете и? бяха отпуснати на облегалките на инвалидната количка, зачервените и? очи бяха приковани в тях!

Никой не продумваше. Никой не помръдваше. Първият етап от тишината бе липсата на разговори. Това бе вторият етап - липса на движение, всички бяха така неподвижни, че Марклин дори не чуваше някой да си поема дъх.

- Какво се е случило с него? - извика пак Томи.

Отново никой не отговори. Марклин не можеше да откъсне очи от малката глава на мъртвеца с рядката бяла коса. Нима си се самоубил, жалки, откачени глупако? Така ли направи? От страх да не те разкрият?

И внезапно, съвсем внезапно, той осъзна, че погледите не са насочени към Стюарт, а към него и Томи.

Почувства болка в гърдите, сякаш някой бе започнал да притиска гръдната му кост с невъзможно силни ръце.

Обърна се отчаяно, за да огледа лицата на хората около него - Енцо, Харберсън, Елвера и останалите. Взираха се в него със зловещо изражение. Елвера се бе втренчила право в очите му. Точно до него стоеше Тимоти Холингшед, който го гледаше студено.

Само Томи не се взираше в него. Той се взираше към отсрещната страна на масата, а когато Марклин погледна натам, за да види какво го изпълва с толкова очевиден ужас, видя Юри Стефано, облечен като за погребение. Стоеше само на няколко метра от тях.

Юри! Юри бе тук, бе стоял тук през цялото време! Той ли бе убил Стюарт? Защо, за бога, Стюарт не е успял да го заблуди? Целта на цялото това подслушване и подмяната на факсовете бе само една - Юри никога, никога да не се свърже с метрополията отново. А този идиот Ланцинг бе позволил на циганина да избяга от долината.

- Не - каза Елвера, - куршумът го е улучил. Но не смъртоносно. И ето, той се върна у дома.

- Вие сте били съучастниците на Гордън - каза Холингшед с отвращение. - Вие двамата. И само вие изчезнахте.

- Неговите съучастници - обади се Юри от другата страна на масата. - Неговите любимци, неговите гении.

- Не! - извика Марклин. - Не е вярно! Кой ни обвинява в това?

- Стюарт ви обвини - каза Харберсън. - Документите, пръснати из кулата му, ви обвиняват, дневникът му ви обвинява, поезията му ви обвинява, Теса ви обвинява.

Теса!

- Как сте посмели да влезете в дома му?! - избуча Томи, почервенял от гняв.