Ан Райс - Лашър

Години след неговата смърт Евелин се качи в стаята си и нави грамофона. Сложи плочата и пусна валс. Затвори очи и си представи, че танцува с Жулиен - весел и грациозен въпреки възрастта си, винаги готов да се засмее на живота, така търпелив към слабостите и заблудите на останалите. Беше пуснала валса заради малката Лаура Лий.

«Баща ти ми даде тази плоча», каза тя на дъщеря си. Лицето на детето беше тъжно, направо щеше да я разплаче. Дали Лаура Лий някога бе познала щастието? Тя познаваше покоя и това вероятно бе също толкова хубаво.

Дали Жулиен чуваше грамофона? Дали наистина още беше на земята по свое собствено желание? «Очакват ни мрачни времена, Иви. Но аз няма да се предам. Няма да отида кротко в рая и да го оставя да триумфира. Ще надхитря смъртта, ако мога, така, както е направил той. Ще витая в сенките. Пускай тази мелодия заради мен, за да я чувам, за да ме връща обратно.»

Стела бе толкова объркана, когато чу това. Бяха минали години от смъртта му, двете ядяха спагети, пиеха вино и слушаха диксиленда в едно малко заведение във Френския квартал.

- Значи ти си взела онзи малък грамофон! О, да, помня го. Но, Иви, мисля, че нещо бъркаш за останалото. Та той винаги беше толкова весел, Евелин, сигурна ли си, че е така изплашен? Да, помня деня, в който мама изгори книгите му. Той беше много ядосан! Много ядосан. Тогава дойде да те вземе. Помниш ли? Мисля, че му казах, че си затворена на тавана в къщата на Амелия стрийт, затворена там. Той така се ядоса, че може би само заради това не умря на дивана онзи следобед. Какво ли имаше в онези книги, винаги съм се чудила. Но пък след това той беше щастлив, Иви. Особено когато ти започна да идваш. Беше щастлив до края.

- Да, беше щастлив - прошепна Евелин. - Той остана с всичкия си чак до деня на смъртта си.

Тя като че отново се пренесе в онези дни. Отново стисна оплетените бодливи пълзящи растения, които се изкачваха високо по дървената решетка. О, как искаше да е отново така силна, дори само за миг, да стъпи на едната пречка на решетката, после на следващата, пръстите и? да се вкопчват в растенията, във влажните цветове, докато не достигне до покрива на втората веранда и не види през прозореца Жулиен в месинговото му легло.

«Ивлин!» - казваше той, взирайки се през стъклото към нея и протягаше ръце. Тя никога не разказа на Стела за това.

Беше на тринайсет, когато Жулиен за първи път я заведе в онази стая.

Всъщност това бе първият ден от истинския и? живот. С Жулиен можеше да говори така, както с никой друг. Колко безпомощна се чувстваше във вечното си мълчание, което нарушаваше само когато дядо и? я биеше или пък другите я молеха, или когато говореше в рими. Не, тя не говореше, а четеше думите във въздуха.

Жулиен искаше да чуе странната и? поезия, пророчествата и?. Той се страхуваше, знаеше, че ще настъпят мрачни времена.

Колко безгрижни бяха, по свой си начин - старецът и нямото дете. Следобеда той я люби съвсем бавно, малко по-тежко и по-тромаво, отколкото Стела след време, но все пак беше възрастен човек, нали така? Извини и? се, че е свършил така бавно, но пък каква наслада и? бе доставил с целувките и прегръдките си, с умелите си пръсти и тайните еротични думички, които изричаше в ухото и?, докато я докосваше. Да, такива бяха Жулиен и Стела, знаеха как да те докоснат и целунат.

Те превръщаха секса в нещо приятно и прелестно. А когато дойдеше моментът на грубостта, ти вече си готов за нея, искаш я.

- Мрачни времена - каза той. - Не мога да ти кажа всичко, хубавото ми момиче. Не смея да го обясня. Тя изгори книгите ми, нали знаеш, направо отвън, на тревата. Изгори всичко мое. Изгори живота ми. Но искам да направиш нещо за мен - вярвай в това, заради мен. Отнеси грамофона от тази къща. Трябва да го запазиш, като спомен от мен. Той е мой, аз го обичах, докосвах го, наситих го с духа си, доколкото един немощен смъртен може да насити нещо с духа си. Пази го на сигурно място, Ив, пускай валса заради мен. Предай го на онези, които биха му се наслаждавали, след като Мери Бет си отиде. Мери Бет няма да живее вечно, също като мен. Не позволявай да попадне в ръцете на Карлота. Ще дойде време…

И после отново потъваше в тъга. По-добре да правят любов.

- Не мога да направя нищо - каза той. - Разбирам го, но не мога да направя нищо. Не знам повече от това, което би могъл да знае всеки друг. Дали адът е просто грозна самота? Ами ако там няма кого да мразиш? Ами ако прилича на тъмната нощ в Донелайт? Тогава Лашър идва от ада.

- Ама той наистина ли ти каза всичко това? - попита Стела след години. Само месец след този разговор беше застреляна. Очите и? се затвориха завинаги през 1929 година.