Ан Райс - Лашър

Барбара Ан бе умряла при раждането на Древната Евелин. Всъщност тя не и? бе майка в истинския смисъл на думата. Само камея, силует, портрет с маслени бои. «Виж, това е майка ти.» Сандък, пълен със стари дрехи, в който има броеница и някаква недовършена бродерия, която може би е щяла да стане на торбичка за ароматни треви.

Умът и? сега блуждаеше. А броеше убийствата, нали така? Убийствата, извършени от Карлота Мейфеър, която вече беше мъртва, и слава богу.

Убийството на Стела, то беше най-страшното от всички. Определено бе дело на Карлота. Със сигурност трябваше да лежи на нейната съвест. В онези весели дни на 1914-а Евелин и Жулиен знаеха, че ще се случат ужасни неща, но и двамата не можеха да сторят нищо.

За един кратък миг Древната Евелин видя думите от стихотворението, също като в онзи ден преди много години, когато го прочете на Жулиен в спалнята му на тавана. «Просто го виждам, не знам какво означава.»

«Болка и мъка, щом се препънат,

кръв и страх, те не разбират.

Скръб връхлита пролетния рай

и го превръща в печален безкрай.»

О, какъв ден беше. Спомняше си го много добре, а и самото настояще и? изглеждаше така свежо, така сладостно. Вятърът беше много приятен.

И така, тя продължи да върви.

Ето го и пустото място на Толедано. Никога няма да построят нещо тук. А тези жилищни сгради с апартаменти са толкова неугледни, толкова простовати. Навремето на тяхно място се издигаха разкошни имения, къщи, по-големи и от нейната. Като си помислеше само за всички онези, които си бяха отишли от дните, в които слизаше с Джифорд и Алисия до центъра или в другата посока, към парка. Все пак авенюто бе запазило красотата си. Трамваят се появи с дрънчене, а после зави зад ъгъла - то представляваше един безкраен завой още от времето, в което тя минаваше по нея към Първа улица. Разбира се, вече не можеше да се качи на трамвая. И дума да не става.

Сега не можеше да си спомни кога спря да се вози с него, знаеше само, че е било преди десетилетия. Една нощ за малко да падне от стъпалото, когато се връщаше у дома. Държеше много торби, беше пазарувала в «Маркс Айзък» и «Мейсън Бланк» и се наложи самият кондуктор да дойде и да и? помогне да стане. Това бе много объркващо и разстройващо. Без да продума, както винаги, тя кимна на кондуктора и докосна ръката му.

После трамваят отмина, въздухът се завихри след него, а тя остана сама на ничия земя. Трафикът изглеждаше безкраен и невъзможен за преодоляване - огромната къща от другата страна на улицата бе като че в съвсем различен свят.

«Щеше ли да повярваш, ако тогава ти бяха казали, че ще живееш още двайсет години, че ще видиш Деидре и горката Джифорд мъртви?»

Беше толкова сигурна, че ще умре в годината, когато бе убита Стела. После пак, когато умря Лаура Лий. Единствената и? дъщеря. Помисли си, че ако спре да говори, смъртта сигурно ще дойде и ще я отведе.

Но не стана така. Алисия и Джифорд имаха нужда от нея. После Алисия се омъжи и Мона имаше нужда от нея. Раждането на Мона и? върна гласа.

О, не искаше да мисли за тези неща от подобна перспектива. Не и в такава прекрасна утрин. Наистина се опитваше да говори с хората. Просто за нея това бе някак неестествено.

Чуваше, че другите и? говорят, или по-скоро - виждаше, че устните им се движат, и знаеше, че искат да им обърне внимание. Но тя можеше да остане в мечтите си, можеше да продължи да върви по улиците на Рим, прегърнала Стела през кръста, или да лежи с нея в малката хотелска стая, да я целува нежно и безкрайно, а гърдите и? да се притискат леко към нейните.

О, това беше най-разкошното време. Слава богу, че тогава не знаеше колко сиво може да бъде… после. Тя бе познала широкия свят само веднъж, когато бе със Стела, а след смъртта и? светът също умря.

Коя всъщност беше най-голямата и? любов? Жулиен в заключената стая или Стела и невероятните им приключения? Не можеше да реши.

Но едно беше сигурно. Жулиен я преследваше, него виждаше в сънищата си наяве, неговия глас чуваше. По едно време дори беше сигурна, че Жулиен всеки миг ще изкачи стълбите пред къщата, както когато тя беше още момиче, ще изблъска прапрадядо и? и ще каже: «Пусни момичето, проклет глупако!», а тя трепери от страх заключена на тавана. Жулиен ще дойде да ме вземе. Нали така, ще дойде. Жулиен все още витаеше около нея. «Пусни грамофона, Евелин. Кажи името ми.»

Стела си отиде по-внезапно и окончателно с трагичната си смърт, изчезна в нещо като сладка агонизираща мъка, сякаш с последния си дъх наистина се бе възнесла на небето. Да, тя със сигурност бе отишла на небето. Как е възможно някой, който е направил толкова хора щастливи, да отиде в ада? Горката Стела. Тя никога не стана истинска вещица. Може би нежните души като нея не искат да преследват никого след смъртта си; може би те решават да приключат по-бързо и по-лесно с всичко. Стела беше само спомен, да, никога не беше витаещ дух.