Ан Райс - Лашър

Къщата започваше да се руши, което бе по-важно от това дали си мразил човека, който я е построил. Та осъществяването на този проект бе единственото добро дело на Тобиас Мейфеър. Фонтевро, някогашната им красива плантация, бе потънала в блатото, или поне така и? казваха, когато настояваше да я заведат да я види. «Заливът погълна старата къща!» А може и да я лъжеха. Дали да не идеше дотам да провери.

Не, това не беше възможно. Но къщата на Амелия стрийт още я имаше - красива и огромна на своя ъгъл на авенюто - и нещо трябваше да се направи за нея…

С парапет или без парапет, тя щеше да слезе по стълбите с бастуна си, особено сега, когато вече виждаше добре. Справи се с лекота и тръгна по пътеката към желязната врата. Отвори я. Представете си само. Излизаше от къщата за първи път от години.

Примижа от блясъка на колите в далечината, прекоси без проблеми авенюто от страната на реката. Винаги бе харесвала тази част от улицата. Патрик сигурно беше в ресторанта на ъгъла, пиеше и ядеше нещо за закуска, както винаги.

Тя прекоси Амелия стрийт и малката уличка, наречена «Антонин», застана на ъгъла и се загледа през прозорците на ресторанта. Патрик беше вътре - мършав и блед - седеше до една маса, ядеше бъркани яйца, пиеше бира и четеше вестник. Не я забеляза. Той можеше да си стои там, да пие и да чете вестник половин ден, а после щеше да иде за малко в центъра, да пийне нещо в някой бар във Френския квартал. Късно следобед Алисия щеше да се събуди, да му се обади в бара и да му се разкрещи да се прибира у дома.

Та значи той беше тук и не я виждаше. Пък и как би могъл? Надали очакваше тя да излезе от къщи сама.

Това беше чудесно, точно както искаше. Евелин продължи надолу по пресечката, без никой да я види, без никой да я спре, към центъра.

Колко ясно виждаше чернокорите дъбове и отъпканата трева в парковете. Виждаше и боклуците, останали от Марди Грас, струпани на купчинки в канавките и накамарени по контейнерите за боклук, които като че все не побираха достатъчно.

Мина покрай сивите портативни тоалетни, поставени за празника, от които се носеше смрад. Продължи по Луизиана авеню. Навсякъде имаше боклуци, дори по високите клони на дърветата висяха и блещукаха на слънцето пластмасови мъниста, от онези, които хвърляха от платформите. Няма нищо по-жалко на света от Сейнт Чарлз авеню след парада на Марди Грас.

Тя изчака зеленото на светофара. С нея чакаше стара чернокожа жена, много добре облечена.

- Добро утро, Патриша - каза Древната Евелин на жената и тя се сепна и се ококори под сламената си шапка.

- Госпожице Евелин. Как дойдохте чак дотук?

- Ами отивам в Гардън Дистрикт. Добре съм, Патриша. Нали съм с бастуна. Ще ми се да имах и ръкавици и шапка, но както и да е.

- Срамота, госпожице Евелин - каза възрастната жена, гласът и? беше много порядъчен, мек и мелодичен. Сладурана беше тази Патриша, която все ходеше насам-натам с внучето си, което можеше да мине за бяло, но не минаваше, или поне още не се беше усетило за това.

- О, добре съм - рече Древната Евелин. - Моята племенница е горе, в Гардън Дистрикт. Трябва да и? дам грамофона. - И после осъзна, че Патриша не знае нищо за това! Тя бе спирала често до портата да си поговорят, но не знаеше цялата история. И как би могла? Древната Евелин за миг се бе заблудила, че говори с някой, който я знаеше.

Патриша още говореше, но Древната Евелин не я чуваше. Светна зелено. Трябваше да пресече.

Тя забърза колкото можеше, като вървеше покрай издигнатата бетонна ивица, която разделяше улицата, защото усилието да се качи и после да слезе от нея бе твърде голямо.

Разбира се, не успя да пресече, докато светеше зелено. Още преди години не успяваше, когато все още редовно слизаше до къщата на Първа улица, за да зърне горката Деидре.

«Всички млади от онова поколение бяха прокълнати», помисли си тя, превърнаха се в жертви на злобата и глупостта на Карлота Мейфеър. Карлота Мейфеър упояваше и накрая уби своята племенница Деидре. Но защо да мисли за това сега?

Умът и? изведнъж бе наводнен от хиляди объркващи мисли.

Кортланд, обичният син на Жулиен, падна по стълбите и умря - пак по вина на Карлота, нали така? Откараха го в Спешното само на две пресечки оттам. Древната Евелин бе седяла на верандата. От стола и? се виждаха тухлените стени на болницата. Какъв шок бе за нея, когато научи, че Кортланд е умрял там, само на две преки от къщата и?, сред непознати.

И като си помислеше само, че той беше неин баща. О, да, това никога не бе имало значение. Жулиен имаше значение, Стела имаше значение, но бащите и майките - не.