Ан Райс - Лашър

В хотелската стая в Рим Стела бе пъхнала ръка между краката на Евелин и бе казала:

- Не, не се страхувай. Позволи ми да те докосна. Позволи ми да те гледам. - Разтвори краката и? и добави: - Не се срамувай. Не се страхувай, когато си с жена, няма от какво да се страхуваш. Пък и не беше ли нежен с теб чичо Жулиен?

- Не може ли поне да затворим капаците на прозорците - примоли се Евелин. - Много е светло и се чува шумът от площада. Не знам. - Но всъщност тялото и? гореше и искаше Стела. Порази я мисълта, че и тя може да докосва нейното тяло, че може да смуче гърдите и? и да почувства тежестта и? върху себе си. Колко я обичаше. Можеше да потъне изцяло в нея.

Така животът на Древната Евелин приключи окончателно и напълно в онази нощ през 1929 година, когато Стела умря.

Видя я с очите си как пада на пода в дневната, видя и как онзи човек от Таламаска, Артър Лангтри, хуква да изтръгне пистолета от ръцете на Лайънъл Мейфеър. Този човек умря в морето скоро след това. Горкият глупак. А Стела се надяваше да избяга с него, да избяга в Европа и да остави Лашър с нейното дете. О, Стела, как би могло да стане това, как. Древната Евелин се бе опитала да я предупреди за хората от Европа, които пишеха тайните си досиета; беше се опитала да и? обясни, че не бива да говори с тях. Карлота знаеше това, трябва да и? се признае, макар и по съвсем различни причини.

А ето че сега тук бе още един от тях, а никой нищо не подозираше. Аарън Лайтнър, така се казваше. Всички говореха за него, сякаш е светец, защото имал история на целия род, която започвала още от Донелайт. Какво знаеха те за Донелайт? Жулиен и? разказваше шепнешком това-онова, докато лежаха заедно, а музиката свиреше. Жулиен беше ходил там, а останалите не бяха.

Древната Евелин може би щеше да умре след неговата смърт, ако не беше малката Лаура Лий. Не можеше да изостави дъщеря си. Все някое дете я задържаше на тоя свят, теглеше я обратно. Навремето Лаура Лий. А сега Мона. Нима щеше да доживее да види и нейното дете?

Стела беше донесла рокличка за Лаура Лий, искаше да я заведе на училище. Но изведнъж каза: «Скъпа моя, забрави за тези глупости, не я пращай на училище. Горкото малко създание. Винаги съм мразила училището. Елате с нас в Европа. С мен и Лайънъл. Не може цял живот да си стоите все тук».

Евелин никога не бе виждала Рим, Париж или Лондон, не беше виждала никое от прекрасните кътчета, в които я заведе Стела. Милата Стела, която не беше вярна, а отдадена, и я учеше, че това е по-важно.

Евелин бе облечена със сива копринена рокля в нощта на смъртта и?. Носеше и дългия гердан от перли, перлите на Стела. Докато отвеждаха Лайънъл, тя излезе навън, на тревата и започна да плаче. Роклята и? беше напълно съсипана. Цялата къща бе посипана със строшено стъкло. Мъртвата Стела лежеше на лъснатия под, а около нея гърмяха електрическите крушки. Стела лежеше там, където всички бяха танцували. Онзи мъж от Таламаска бе ужасен, когато хукна навън… ужасен…

Жулиен, нима ти предвиди това? Сбъдна ли се онова стихотворение? Евелин бе плакала ли плакала, а после, когато всички си отидоха, когато отнесоха тялото на Стела, когато отново настана тишина, а къщата на Първа улица потъна в мрак, в който проблясваха само счупените стъкла, тя се промъкна в библиотеката, извади няколко книги и отвори тайника.

Тук Стела държеше снимките и писмата си, всичко, което бе успяла да скрие от Карлота. «Не искаме тя да разбере за нас, нали, патенце, но, по дяволите, никога няма да изгоря тези снимки.»

Евелин свали дългия наниз от перли от врата си, те бяха на Стела, и ги сложи в тъмния тайник, при доказателствата за техния малък, прекрасен роман.

- Защо просто не можем да се обичаме винаги, Стела? - бе плакала тя на кораба по пътя към дома.

- О, скъпа моя, светът никога не би приел това - каза Стела. Тя вече бе започнала връзка с един мъж на кораба. - Но ние ще се срещаме. Ще уредя за нас едно местенце в центъра.

И изпълни обещанието си. О, колко прекрасен беше онзи малък апартамент, само за тях двете.

Лаура Лий беше на училище по цял ден и нямаше проблеми. Лаура Лий никога не разбра нищо.

Това много забавляваше Евелин - двете със Стела се любеха в малкия разхвърлян апартамент с голи тухлени стени, в който проникваше шума от ресторанта от другата страна на улицата. Никой от семейство Мейфеър не разбра за това. Обичам те, скъпа моя.

Само на Стела бе показвала грамофона на Жулиен. Само Стела знаеше, че Евелин го взе от къщата на Първа улица по негово настояване. Призракът му винаги беше близо до нея, винаги, когато си представеше усещането за допира до косата му, за допира до кожата му.