Ан Райс - Лашър

Но Тобиас беше най-лошият от тях. Колко мразеше Жулиен, и то заради онзи изстрел през 1843 година, когато бе прострелял баща му Августин в Ривърбенд. По това време Жулиен бил още момче, Августин - млад мъж, а Тобиас - ужасен свидетел, още съвсем малко дете, облечено с дълга ризка.

«С очите си видях как татко падна в краката ми!»

- Не исках да го убивам - каза и? Жулиен веднъж, докато лежаха в леглото му. - Никога не съм искал един цял клон от семейството да се отвърне от рода. Оттогава всички се опитват да ги върнат обратно, но някак си се оформиха два лагера. Единият тук, а другият - на Амелия стрийт. Толкова съжалявам за това. Бях още момче, а онзи глупак не знаеше как да управлява плантацията. Не страдам от задръжки по отношение на това да застрелям някого, разбираш ли, само че онзи път не исках да го направя, честно - не исках. Не исках да убивам твоя прапрапрадядо. Това бе някаква ужасна грешка.

На нея изобщо не и? пукаше за това. Тя мразеше Тобиас. Мразеше и останалите. Мразеше старците.

Но все пак нали един старец я накара да познае любовта. На тавана на Жулиен.

После се заредиха нощите, в които тя слизаше до центъра в мрака, до онази къща, катереше се по стената и после си отиваше. Беше толкова лесно да се изкатери нависоко, да му помаха и да се вгледа в плочките долу.

Плочките, на които щеше да умре бедната Анта. Тогава тя бе още жива. Смъртта предстоеше - смъртта на Анта и Стела.

Беше и? приятно да си спомня гъстите зелени пълзящи растения, колко меки и? се струваха, когато опираше крака по тях.

- О, cherie - казваше той. - Милата ми, дивачето ми! - И вдигаше прозореца, за да я пусне вътре. - Господи, дете, можеше да паднеш.

- Няма - прошепваше тя, вече в безопасност в прегръдките му.

Дори Ричард Леуелин, неговото момче, не застана между тях. Ричард знаеше, че трябва да чука на вратата на Жулиен. Двамата така и не разбраха със сигурност дали той знае за тях. Преди години Ричард бе разговарял с последния пратеник на Таламаска, въпреки че Евелин го предупреди да не го прави. Ричард идваше да я вижда всеки ден.

- Е, значи не си му казал за мен, така ли? - попита Древната Евелин. Той беше толкова стар, нямаше да изкара още дълго.

- Не, не му казах. Не искам да си мисли, че…

- Какво? Че Жулиен е спял с дете на моята възраст? - Тя се засмя. - Изобщо няма нужда да му го казваш. - Ричард изкара едва до края на годината. След смъртта му дадоха на нея старите му плочи. Той със сигурност знаеше за грамофона, защо иначе щеше да и? оставя плочите си?

Евелин трябваше да даде грамофона на Мона преди много време, но без старата церемония, не пред очите на двете идиотки Алисия и Джифорд. И да не позволява на Джифорд да отнесе всичко - и грамофона, и красивата огърлица.

- Как смееш!

Дай и? на Джифорд да прави грешен избор, дай и? да обърка толкова много неща. Тя зяпна ужасена, когато Древната Евелин каза стихотворението.

- Но защо е искал да го вземеш ти? Какво си мисли, че може да постигне с това? Той беше истинска вещица и ти го знаеш. Вещица, като останалите.

И тогава последва ужасното признание на Джифорд - че е отнесла всичко отново в къщата на Първа улица.

- Ти, малка глупачке, как можа да го направиш? - попита Древната Евелин. - Той трябваше да остане за Мона! Мона е негова праправнучка! Джифорд, не биваше да го носиш в онази къща. Карлота ще го намери и ще го унищожи.

И внезапно си спомни - Джифорд бе умряла тази сутрин!

Вървеше по Сейнт Чарлз авеню нагоре, към Първа улица, а нейната вбесяваща, изнервяща, дразнеща, късаща нервите внучка бе мъртва!

- Защо не го усетих? Жулиен, защо не дойде да ми кажеш!

Някъде преди половин век тя чу гласа на Жулиен половин час преди смъртта му. Викаше я под прозореца. Тя скочи и отвори широко прозореца, навън валеше. Жулиен стоеше долу, но след миг Евелин с ужас разбра, че това не е Жулиен, че той вече е мъртъв. Махаше и?, беше весел, а до него стоеше голяма черна кобила.

- Au revoir, ma cherie - извика и? той.

Тя хукна към него, тича по целия път до центъра, покатери се по решетката и за няколко скъпоценни мига видя как очите му - все още живи - се втренчват в нея. О, Жулиен, чух те да ме викаш. Видях те. Видях въплъщението на твоята любов. Тя отвори прозореца и леко го повдигна.

- Ив - прошепна той. - Иви, искам да седна. Иви, помогни ми, умирам. Иви! Вече се случва. Случва се.

Така и не разбраха, че тя е била там.

Сви се отвън на покрива на верандата в яростната буря, слушаше ги. Никой не се сети да погледне навън, когато затвориха прозореца и сложиха Жулиен на леглото. Тя се гушеше до комина, гледаше светкавиците и мислеше. Защо не ме ударят? Защо не умра? Жулиен е мъртъв.