Ан Райс - Лашър

Колко дълго бе живяла след смъртта на Стела. Колко поколения се бяха изредили оттогава. Колко много неща се бяха случили.

Понякога намираше утеха, когато слушаше своята любима червенокоса Мона да говори с насмешка за модернизма.

- Вече почти целият век измина, а най-разбираемите, най-успешните стилове са създадени през двайсетте години. Стела е видяла това. Когато е гледала мебели в стил Ар деко, когато е слушала джаз, когато е гледала картина на Кандински, тя е виждала двайсетия век. Какво имаме оттогава насам? Виж само тази реклама на хотел в Маями. Със същия успех може да е направена и през 1923 година, когато ти си се разхождала наоколо с нея.

Да, Мона я утешаваше по много начини.

- Е, патенце, нали знаеш, че може да избягам в Англия с онзи човек от Таламаска - каза и? Стела в последните седмици от живота си. Тя спря да яде спагетите си, сякаш трябваше да вземе решение точно в този миг, с вилица в ръката. Да избяга от къщата на Първа улица, да избяга от Лашър, да потърси помощ при онези непознати хора.

- Но Жулиен ни предупреди за тези хора. Стела, той каза, че те са алхимиците в моя стих. Каза, че в дългосрочен план те ще ни донесат само нещастие. Точно така се изрази: каза да не говорим изобщо с тях!

- Този човек от Таламаска, или какъвто и да е там, дойде да открие онзи другия, чието тяло лежи на тавана. Когато си Мейфеър, можеш да убиеш, когото си пожелаеш и никой няма да ти направи нищо. Никой не знае какво да направи. - Тя сви рамене. Месец по-късно брат и? Лайънъл я уби. И нея вече я нямаше.

Не остана никой, който да знае за грамофона или за онова, което се случваше между Евелин и Жулиен в стаята му на тавана. Единственият свидетел беше в гроба.

Оказа се доста трудна работа да отнесе грамофона от онази къща. Жулиен вече бе на смъртно легло. Тя издебна момент, когато Мери Бет и Карлота не си бяха у дома, и изпрати момчетата да донесат другата «музикална кутия», както упорито я наричаше Жулиен, от всекидневната.

И едва когато големият грамофон бе включен и плочата бе сложена, Жулиен и? каза да вземе малката «Виктрола» и да бяга. Каза и? да пее, докато върви, да пее, сякаш грамофонът свири, просто да пее силно, докато стигне до къщата в центъра.

- Но хората ще ме помислят за луда - каза тя тихо. Гледаше ръцете си, лявата си ръка с допълнителния пръст - знака на вещицата.

- А на теб пука ли ти какво ще си помислят? - Усмивката му беше толкова хубава. Само когато спеше, изглеждаше на истинската си възраст. Беше навил големия грамофон. - Вземи тези плочи с оперните арии - аз имам други - вземи ги под мишница. Отнеси ги у вас, мила моя. Стига да можех, щях сам да ги отнеса дотам. Когато стигнеш до булеварда, вземи такси. Дай това на шофьора. Остави го той да внесе нещата в къщата.

И тя наистина започна да пее, пееше с цяло гърло заедно с големия грамофон, докато изнасяше малкия от къщата.

Навън тръгна като иподякон в църковна процесия, понесла скъпоценната вещ.

Носи я, докато ръцете я заболяха толкова много, че вече не можеше да издържа. Наложи се да остави товара си на ъгъла на Притания и Четвърта улица, седна на бордюра, опряла лакти на коленете, и си почина малко. Колите профучаваха пред нея. Накрая успя да спре такси, макар че никога не го бе правила, и когато стигна вкъщи, шофьорът отнесе грамофона до тавана срещу петте долара, които и? даде Жулиен. «Благодаря ви, мадам.»

Най-черните дни настъпиха след смъртта му, когато Мери Бет дойде да я пита има ли у нея нещо «на Жулиен», взимала ли е нещо от стаята му. Евелин поклати отрицателно глава, както винаги. Мери Бет знаеше, че лъже. «Какво ти даде Жулиен?», попита я тя.

Евелин седеше на пода на таванската си стая, опряла гръб в заключения гардероб, където беше грамофонът. Не отговори. Жулиен бе мъртъв, само за това можеше да мисли, Жулиен бе мъртъв.

Тогава още не знаеше за детето, което носеше. За Лаура Лий, горката обречена Лаура Лий. През нощта обикаляше улиците, копнееше за Жулиен, дори се осмеляваше да пуска грамофона.

След години, когато Стела умря, сякаш се отвори стара рана. Двете се сляха в едно - в мъката по двете прекрасни любови, в изтичането на топлината от живота и?, в загубата на музиката, в загубата на огъня.

- Не се опитвай да я накараш да говори - каза прапрадядо и? на Мери Бет. - Махай се оттук. Връщай се в твоята къща. Остави ни на мира. Не те искаме тук. Ако тук има нещо от онзи развратник, лично ще го унищожа.

О, колко жесток човек беше той. Щеше да убие Лаура Лий, ако можеше. «Вещици!» Веднъж дори взе кухненския нож и заплаши да отреже шестия пръст на ръката и?. Как бе пищяла тя. Останалите трябваше да го спрат - Пърл и Аврора, и другите от Фонтевро, които още бяха живи.