Ан Райс - Лашър

Това продължи може би повече от час, носеха още вино и хляб, докато всички мъже и жени бяха причестени. Всички бяха приели Живия Бог в сърцата си.

Не бях познал подобно щастие в Италия. Не бях познал подобно щастие в полето, под Божиите небеса, под Неговите съвършени звезди. Обърнах се да изрека финалните слова: «Вървете, месата свърши!», и видях по лицата на всички кураж и щастие. Камбаните започнаха да бият по-бързо, ликуващо, в луд ритъм. Гайдите засвириха диво, чу се тътенът на тъпаните.

- Към замъка - извикаха хората. - Време е за празника на господаря.

В следващия миг аз се озовах на раменете на няколко здрави мъже от града.

- Ще устоим срещу силите на ада - викаха хората. - Ще се бием до смърт, ако трябва. - Добре, че ме вдигнаха, защото музиката стана така жива и силна, че вече не можех да вървя сам. Бях като омагьосан, направо обезумял, докато ме носеха през катедралата - но този път се обърнах надясно и видях черния стъклен образ на моя светец.

Утре, когато слънцето изгрее, помислих си, ще дойда при теб. Бъди с мен, Франциск. Кажи ми добре ли се справих.

После музиката ме завладя изцяло. Можех само да стоя изправен, докато ме изнасяха от църквата към мрака и снега, към факлите, които осветяваха замъка.

Главната му зала беше отрупана със зеленина и празнично осветена. Хората ме оставиха до огромната маса, а в огнището беше довлечен и запален коледният дънер.

- Гори, гори, гори дванайсетте нощи на Коледа - пееха хората. Гайдите свиреха, а тъпаните биеха. Слугите започнаха да носят печено месо и бокали с вино.

- Все пак ще имаме Коледна гощавка - извика баща ми. - Няма вече да живеем в страх.

Влязоха момчетата с печената глиганска глава, а после бяха внесени и печените животни на големите почернели шишове. Залата се изпълни с дами с разкошни рокли и деца, които танцуваха, хванати за ръце. Накрая всички станаха, хванаха се в кръгове и затанцуваха племенния си танц.

- Ашлар - рече баща ми. - Ти ни върна нашия Господ. Бъди благословен!

Седях изумен до масата и ги наблюдавах, а барабаните тътнеха в ума ми. Гайдарите също танцуваха, докато свиреха. Гледах как кръговете от хора се разкъсват и формират други кръгове. Ароматът на храната беше омаен. Огънят блестеше ярко.

Затворих очи. Не знам колко време съм седял така - с глава, отпусната на облегалката на стола, слушах смеха и песните им, музиката. Някой ми даде вино и аз го взех, някой ми даде месо и аз го взех. Беше Коледа и можех да ям месо, днес можех да не бъда беден францисканец.

Изведнъж нещо се промени. Първо реших, че е настъпило затишие, но всъщност барабаните бяха забавили ритъма си и звучаха някак заплашително, а гайдите свиреха мрачна мелодия.

Отворих очи. Всички се бяха смълчани, може би завладени от музиката. Знаех, че съм твърде замаян, за да помръдна. Видях онези, които удряха тъпаните, и сериозните лица на гайдарите.

Това вече не беше Коледна музика, а нещо по-мрачно, заплашително и лудо. Опитах се да стана, но не можах. Музиката като че бе изгубила мелодията си и сега изпълняваше една и съща тема, като жест, повторен хиляди пъти.

Тогава долових миризмата. Помислих си, че идва от сестра ми, но само аз я усещам и трябва да потуша желанията, които събужда.

В този миг сред събралите се в залата и на стълбището се чу шумна въздишка. Всъщност някои дори се бяха извърнали и криеха лицата си, а други се притискаха към стените.

- Какво има? - извиках аз. Баща ми и сестра ми стояха безмълвни - всички мълчаха. Тъпаните обаче продължаваха ритъма си, а гайдите виеха.

Миризмата стана още по-силна и когато се опитах да се задържа прав, видях група хора, облечени в черно и бяло, да влизат в залата.

Знаех, че пуританите се обличат в такива одежди и с корави бели яки. Това бяха те. Дали идваха за война?

Вървяха напред, но като че криеха някого помежду си. Гайдите и тъпаните продължаваха да свирят.

Исках да изкрещя: «Вижте, протестантите!» - но бях онемял. Миризмата ставаше все по-силна и по-силна.

Най-сетне групата на новодошлите се разкъса и оформи малък кръг, в който стоеше дребно, приведено женско създание с огромна усмивка, с гърбица и горящи очи.

- Талтош, талтош, талтош! - изкрещя тя и пристъпи към мен. Разбрах, че миризмата се излъчва от нея! Сестра ми се хвърли към мен, но баща ми я хвана и я накара да се свлече на колене.

Пред мен стоеше жена от малките хора и ме гледаше с блеснали очи.

- Да, ние с теб ще създадем гиганти, високи братко, съпруже мой! - изпищя тя, разпери ръце и прокъсаната и? роба се разтвори. Видях огромните и? приканващи гърди, виснали над малкия корем.