Ан Райс - Лашър

- Това са лъжи. Лъжи, за да не бъде разпалена светлината Христова в тази свята нощ. Чуваш камбаните. Сега отивам да отслужа месата. Сестро, не смей да се приближаваш до олтара, щом храниш подобни езически суеверия. Няма да поставя къс от Божието тяло на езика ти.

Станах да вървя. Холандецът ме хвана да ме задържи, но аз го отблъснах и рекох:

- Аз съм Божи служител, следовник на свети Франциск от Асизи, ще проведа Коледната меса в тази долина. Аз съм Ашлар и стоя отдясно на Господ.

Тръгнах към вратите на катедралата и щом ги отворих, множеството избухна в радостни възгласи. Главата ми се бе замаяла от неразбираемите брътвежи за опасности и суеверия - бях сигурен, че това са изкушения на Дявола.

Излязох сред хората и вдигнах ръка за благословия. В името на Отца и Сина, и Светия Дух, амин. Красиво младо момиче пристъпи напред - тя щеше да е Светата Дева в нашата процесия и косата и? бе покрита със син воал. Едно момче с румени страни щеше да бъде Йосиф и тъй като още не му бе покарала брада, я бяха нарисували с въглен. Донесоха и бебе, само на няколко дни - мъничко, розово и красиво - и го положиха в ръцете ми.

Видях и мъжете с животинските кожи, събираха се със свещи в ръце. Всъщност цялата долина сияеше от пламъците на свещите. Целият град бе изпълнен с горящи свещи! Огромната катедрала зад мен скоро щеше да приюти цялата тази светлина.

За миг отново зърнах едно от онези гърбави малки създания, но не ми се стори чудовище, а обикновено джудже, каквито бях виждал по улиците на Флоренция. Рекох си, че не е необичайно невежите хора да ги избягват и да се плашат от тях. Не биваше да бъдат винени за това.

Камбаната заби точно в полунощ. Коледа. Христос се раждаше. Гайдарите влязоха в катедралата, облечени с карирани полички; след тях вървяха малки деца, целите в бяло, като ангели, а подир тях всички останали - бедни, богати, парцаливи или скъпо облечени - се тълпяха на вратата.

Гласовете ни се издигнаха в химн: «Христос се роди. Христос се роди». Пак чух гайдите и тъпаните. Ритъмът ме омагьоса и очите ми се замъглиха, но аз продължих напред, като не откъсвах поглед от осветения олтар и от яслата, вдясно от него, пред мраморната преграда за приемане на причастие.

Детето в ръцете ми започна да плаче, сякаш само искаше да възвести добрата вест, и зарита с хубавите си малки крачета, когато го вдигнах високо.

Никога не съм бил такова дете. Никога не съм бил такова чудо. Аз бях нещо древно и забравено, боготворено във времена на мрак. Но всичко това нямаше значение. Господ ме виждаше, знаех това. Господ знаеше колко Го обичам, колко обичам чедата Му, колко обичам Детето, родено във Витлеем, и всички, готови да възхвалят името Му. Свети Франциск също ме виждаше, мен, верния му следовник, неговото чедо.

Най-сетне стигнах до широкия олтар, коленичих и положих детето в яслата върху приготвената пелена. То изплака силно, щом го оставих, горкият малък Христос! Очите ми се изпълниха със сълзи при вида на неговото съвършенство - при вида на обичайната му симетрия, на естествения блясък на очите му, при звука на гласа му. Отстъпих назад и Девата коленичи до малкото чудо. А вдясно, до яслата, коленичи и младият Йосиф. Дойдоха и овчарите, истински овчари от Донелайт, увити с топли овчи кожи. Доведоха до яслите крава и вол.

Химнът зазвуча по-силно и по-красиво под ритъма на барабаните и съпровода на гайдите. Аз започнах да се полюшвам и очите ми се замъглиха. С тъга осъзнах, че, потънал дълбоко в музиката, още не съм погледнал към моя светец. Не бях зърнал ни веднъж прозореца, когато вървях по пътеката. Но това нямаше значение. Та нали той бе само стъкло, само минало. Сега аз щях да сътворя живия Исус. Момчетата иподякони бяха готови и аз поех към подножието на стъпалата и занареждах древните латински думи. Възкачвах се към Божия олтар.

В мига на тайнството, когато малките камбани иззвъняха, за да отбележат този свят момент, аз вдигнах нафората. Това е Моето тяло. Вдигнах потира - това е Моята кръв. Яжте от Моето тяло и пийте от Моята кръв.

Накрая се обърнах, за да дам на вярващите Свето причастие и те заприиждаха към мен - млади и стари, немощни и силни. Подаваха пеленачетата си, за да положа в малките им устички светата нафора.

Високо горе, сред извисяващите се заострени арки на огромната сграда, витаеха сенки, но светлината се издигаше, свята и ярка, и проникваше във всяко кътче, докосваше всеки каменен къс, за да го сгрее с топлината си.

Господарят на замъка, баща ми, дойде да приеме причастие, а с него и страхливата ми сестра, Емалет, която сведе глава в последната секунда, така че никой да не види, че не слагам нафора в устата и?. Чичовците, които помнех от миналото, родствениците ми и велможите от васалните замъци, също идваха заедно със своите кланове. После дойде ред на селяните от долината, на овчарите, на търговците от града - безкраен поток от хора.