Ан Райс - Лашър

Отвътре се чу щракване. Дръжката се завъртя. Вратата се открехна назад, съвсем малко, сякаш под собствената си тежест. Вратите винаги имат свой ритъм, собствен стил на отваряне и затваряне. Вратите в Ню Орлиънс никога не пасват добре в рамките си. През лятото тази врата ще се издуе и ще се затваря трудно. Но сега се люшна пред него.

Той се втренчи в нея, в белите дървени панели. Вътре свещите грееха както преди. Блещукаха по коприната на балдахина и по мраморната масичка.

Аарън му говореше нещо. Аарън каза някакво име. Звучеше на руски. А русият мъж тихо отвърна:

- Но той ме повика, Аарън. Той ме повика. Свещеникът ми каза. Помоли ме да дойда.

Майкъл влезе в стаята, озарявана единствено от свещите. Те горяха на малкия олтар, а сянката на Девата се издигаше и танцуваше по стената. Роуан лежеше в леглото - гърдите и? се надигаха и спадаха под розовата коприна на нощницата. Ръцете и? се бяха извили навътре, а устата и? бе отворена. Той чу дишането и?. Беше жива.

Падна на колене, положи глава на леглото и заплака. Хвана ръката и? и усети топлината. Да, тя беше жива.

- О, Роуан, скъпа, скъпа. Помислих си… - Разхлипа се като дете, но тихо.

Знаеше, че Аарън ще го чуе, а и онзи мъж беше там. После бавно вдигна глава и видя, че някой стои в долния край на леглото.

Свещеникът. Тази мисъл изскочи първа в ума му, когато видя старомодното черно расо и бялата католическа якичка. Но това не беше свещеник.

- Здравей, Майкъл!

Мек глас. Той беше висок, точно както го описваха. С дълга черна коса, спускаща се по раменете, красиво оформени брада и мустаци, нещо като Христос или Распутин, с бяло и обляно в сълзи лице.

- Аз също плача за нея - каза мъжът шепнешком. - Тя е близо до смъртта, няма да издържи дълго. В нея е останало съвсем малко мляко, тя си отива.

Той се държеше с лявата ръка за едната колона на леглото.

- Лашър!

Изведнъж му се стори напълно чудовищен - много по-висок от нормален човек, слаб, но съвършено заплашителен със своите сини, втренчени в него очи. Устата под лъскавите черни мустаци бе ярка, белите пръсти бяха дълги и костеливи, почти обгръщаха цялата колона. Чудовище.

Убий го. Сега.

Майкъл скочи на крака, но Столов го хвана през кръста.

- Не, Майкъл, не го наранявай. Недей!

И тогава някакъв друг, непознат мъж го хвана през врата. Аарън също му викаше да почака.

Фигурата до леглото остана неподвижна, спокойна. Избърса сълзите си с дясната ръка.

- Задръж, Майкъл, задръж - каза Аарън. - Столов, пусни го. Ти също, Норган. Майкъл, отстъпи назад, той не може да ни избяга.

- Ще го пусна, но не бива да го убива - настоя Столов. - Не бива.

- По дяволите, няма - каза Майкъл. Изви гръб и се опита да се отърси от Столов, но другият го бе хванал здраво през врата. Столов отпусна хватката си, затаил дъх.

Съществото го погледна. Сълзите му продължаваха да текат.

- Аз съм във вашите ръце, господин Столов - каза Лашър. - Цял съм ваш.

Майкъл заби лакът в корема на мъжа зад него и го отхвърли към стената, после изблъска Столов настрани. След миг вече беше върху Лашър - стискаше врата му, а създанието ужасено се опитваше да си поеме дъх и го дърпаше за косата. Другите двама хванаха Майкъл и го издърпаха с всичка сила. Дори Аарън им помагаше. Дори Аарън. Господи!

За миг на Майкъл му причерня. Болката в гърдите му беше остра и жестока. Почувства я чак в раменете си, а после тя се спусна по лявата му ръка. Оставиха го, защото той седна до камината, вече неспособен да нарани когото и да било. Лашър все още се опитваше да си поеме дъх и пристъпяше бавно и тромаво из стаята. Слаба фигура с развяващо се расо. Мъжете стояха до Майкъл.

- Майкъл, почакай! - замоли го Аарън. - Та ние сме четирима срещу него.

- Не го наранявай, Майкъл - настоя Столов.

- Вие ще го оставите да се измъкне - прошепна дрезгаво Майкъл, но после вдигна очи и видя, че високият мъж се взира в него, а сините му очи са изпълнени със сълзи, които се стичат по гладките бузи. «Сякаш самият Христос е дошъл при мен», помисли си Майкъл. Точно такъв го рисуват художниците.

- Няма да бягам - каза Лашър спокойно. - Ще ида, където ме заведат, Майкъл. Хората от Таламаска. Сега имам нужда от тях и те го знаят. Няма да ти позволят да ме нараниш отново. - Обърна се към Роуан на леглото. - Дойдох да видя моята любима. Трябваше да я видя, преди да ме отведат.

Майкъл се опита да стане на крака. Виеше му се свят и болката се върна. Господи, Жулиен, дай ми сила. По дяволите. Пистолетът, пистолетът е до леглото. На масата, големият пистолет! Опита се да каже това на Аарън. Застреляй го. Натисни спусъка и пробий дупка между очите му!