Ан Райс - Лашър

Гласовете пред вратата обявиха, че кралят иска да види сина си.

- Моля ви, дайте ми дрехи - казах. - Бързо. Не мога да остана гол и незащитен на това място.

Те се зарадваха да изпълнят заръката ми и поръчаха да ми донесат дрехи през същото прозорче на вратата на тайния коридор.

Не знаех как точно да ги облека. Дрехите ми бяха непознати. Всъщност колкото повече гледах тези придворни дами, акушерката и майка си, толкова повече осъзнавах, че всичко се е променило.

Не питайте «в сравнение с какво», не знам. Бързо ме облякоха в хубаво зелено кадифе, дрехите явно бяха на най-високия и вероятно най-слабия придворен на краля. Ръкавите бяха бухнати и имаха бродерия. Наметалото без ръкави бе обшито с кожа. Имаше и колан за кръста, туника, а отдолу - гамаши, които не ми ставаха, защото краката ми бяха твърде дълги. Трябваше да ги завържа, но туниката ги закри.

Щом се видях в огледалото, си помислих, че съм красив. Косата ми още не стигаше до раменете, но щеше скоро да порасне. Беше кафява. Очите ми също бяха кафяви, като на майка ми. Сложих си украсената с кожа шапка, която ми дадоха.

Акушерката падна на колене и извика:

- Това е принцът. Това е наследникът, когото кралят чака.

Другите жени поклатиха глави с ужас и се опитаха да я успокоят, казваха и?, че подобно нещо е невъзможно. А моята майка извърна глава към възглавницата и заплака за своята майка, за сестра си, за онези, които я обичаха, убедена, че никой няма да я подкрепи. Ако не било престъпление в очите на Бог, щяла да отнеме сама живота си.

А аз се чудех как да избягам. Страхувах се за майка си. Мразех я, че не ме обича, че ме мисли за чудовище. Аз знаех какво съм. Знаех, че има място за мен, че имам предопределение. Знаех и че поведението и? е твърде жестоко, но не можех да изразя това с думи. Исках само да я защитя.

Стояхме в озарената от свещи стая, аз и онези жени, под тъмния дървен таван. Акушерката се успокои и се отрече от благоговението си. Чудовището трябваше да бъде прогонено и унищожено.

Унищожено? Пак старата песен. Не и този път, реших аз. Не смятах да се дам така лесно. Не. Всеки път трябва да се учим на нещо, казах си. Сега вече няма да ме победят.

Накрая до тайната врата дойде баща ми, Дъглас от Донелайт - едър рошав мъж с по-груби дрехи от моите, но все пак бяха благороднически, украсени с кожа.

Той се бе отзовал веднага на тайния зов на кралицата. Когато го пуснаха в стаята, застина объркан, но у него не видях чистия ужас, който виждах в жените. Видях нещо друго, нещо почти благоговейно.

- Ашлар, който идва отново и отново - прошепна той.

Видях, че косата и очите му са кафяви. Този дар бях наследил от него и от нещастната кралица. Но аз бях Ашлар! Почувствах как тази новина - защото беше новина - ми подейства така, сякаш баща ми ме беше прегърнал и обсипал с целувки. Бях щастлив. После погледнах майка си, посърнала от мъка, и се разплаках.

- Да, татко, но това място не е за мен. Този дворец е опасен. Трябва да се махнем оттук.

Тогава осъзнах, че всъщност не зная какво точно представлявам, нито какво представлява той, освен онова, което вече ми бе казано.

Нямаше нужда да го пришпорвам, той беше ужасен и знаеше, че трябва да избягаме.

- Няма надежда за кралицата - каза тихо и се прекръсти, после направи кръст и на челото ми. Вече вървяхме по витото стълбище.

След малко, сякаш за няколко мига, бяхме извън замъка. Отидохме право до една покрита лодка, която ни чакаше в тъмните води на Темза. Чак тогава осъзнах, че не съм се сбогувал с майка си, и се натъжих. Изпитах ужас, че съм роден на толкова зловещо и опасно място, в подобно неприятно време. Моята борба започваше отново. Помнех, че ако тогава можех, бих умрял, бих отстъпил. Взирах се във водата, която излъчваше мръсотията на многолюдния Лондон, и исках да умра. Видях в ума си мрачния тунел, от който бях излязъл, и поисках да се върна обратно в него. Заплаках.

Баща ми ме прегърна.

- Не плачи, Ашлар. Това е Божие дело.

- Как така? Майка ми сигурно ще бъде изгорена на клада. - Вече жадувах за мляко. Исках да суча и съжалих, че не бях сукал още, преди да тръгна. А мисълта, че някой може да хвърли моя плът, майка ми, в пламъците, изглеждаше нечестива и като че си заслужаваше да умра, за да спра това.

Така се родих, това бяха първите ми часове на светлината на свещи, които не забравих, докато бях в плът. Сега си ги спомням ясно, защото отново съм в плът. Но името Ашлар не знаех. Не знам и никога не съм знаел кой е Ашлар - както сами ще разберете.