Дънерът щеше да гори цели дванайсет дни след Коледа.
Сега, когато десетки хора заеха местата си около масата, се появи и господарят на замъка - бащата на моя баща - Дъглас, Великият граф на Донелайт.
Той беше белокос мъж с много червени бузи и голяма бяла брада. Носеше карирана поличка и водеше три красиви жени, които бяха негови дъщери - и мои лели.
Баща ми пак ми каза да бъда тих, но вече бях привлякъл известно внимание. Хората се питаха: «Кой е този висок младеж?». По това време мустаците и брадата ми бяха пораснали и вече не можеше да бъда взет просто за много високо дете. Косата ми също бе станала доста дълга.
Гледах с любопитство как гостите заемат местата си. Голям хор от монаси се нареди на върха на каменното стълбище - всички бяха с тонзури, което значеше, че имаха само ивица коса на главата, и бяха облечени с бели роби. Те запяха, ликуващо, но някак печално, красиво. Тази мелодия ме завладя с такава сила, че бях като опиянен, прострелян от стрела, неспособен да поема дъх.
Знаех какво става около мен. Беше донесена огромна печена глиганска глава, заобиколена от зеленина, златни и сребърни декорации и свещи, както и дървени ябълки, боядисани в естествени цветове.
Бяха донесени прасета на шишове. Момчета ги сложиха на масите и започнаха да режат димящото месо.
Видях всичко това, чух го, но умът ми бе завладян от печалната песен на монасите. Красива келтска коледна песен, която се лееше леко от двайсетина усти:
«Кой е Младенецът, който спи
в скута на Девата Свята…»
Сещате се, тя се пее в Ирландия или в Шотландия, откакто се празнува Коледа. Ако помните мелодията и?, вероятно ще разберете какво ми е било в този момент, сърцето ми пееше с монасите, песента сякаш заля цялата зала.
Като че тогава изпитах отново блаженството, което бях познал в утробата на майка си. Или пък в някакво друго време? Знам само, че то бе така силно и дълбоко, че не можеше да бъде ново. Не беше просто вълнение. Беше чиста радост. Спомних си танц, в спомените ръцете ми се протегнаха към ръцете на други хора. И все пак това бе момент, който ми се струваше скъпоценен и изстрадан, сякаш ми се бе случил някога много отдавна.
Музиката спря, както започна. Дадоха вино на монасите и те си тръгнаха. Около мен се надигна глъчка на много радостни гласове.
Господарят се изправи, за да вдигне тост. В чашите имаше вино. Всички започнаха да ядат. Баща ми отряза парчета от големите пити сирене и ме предупреди да ги ям, както ядат хората. Поръча да ми донесат мляко и никой не обърна внимание - всички говореха, смееха се, неколцина по-млади мъже дори се сборичкаха.
Но аз виждах, че с времето все повече глави се обръщат към мен. Хората ме поглеждаха и започваха да си шушукат, дори да ме сочат, навеждаха се напред и питаха баща ми: «Кого си довел на празника?».
Но наоколо като че постоянно избухваше смях или започваха разговори, които му пречеха да обясни. Той ядеше месото без ентусиазъм. Оглеждаше се тревожно и после внезапно скочи на крака и вдигна чашата си. Виждах само профила му, дългата коса и брадата, не виждах очите. Чух обаче гласа му, който обяви силно и звънтящо, надвиквайки всички:
- Любими татко, майко, и вие, старейшини на рода, искам да ви представя това момче - Ашлар, моя син!
Изведнъж от събралите се се надигна някакъв ужасен рев, заменен почти веднага от оглушителна тишина, накъсвана само от нечий шепот или въздишка. Всички бяха като вкаменени, втренчени в мен и в баща ми. Той посегна надолу с дясната си ръка, явно искаше да стана, и аз го направих. Изправих се, по-висок от него. Бях по-висок от всички мъже в залата.
Отново се чуха ахвания и шепот. Една от жените изпищя. Господарят на замъка ме гледаше изпод гъстите си сиви вежди с блещукащи сини очи, които направо ме смразяваха. Аз се огледах изплашено.
Монасите, които явно бяха излезли в преддверието, влязоха в залата. Един-двама пристъпиха напред и се втренчиха в мен. Изглеждаха невероятно в моите очи - искрящи създания с голи глави и дълги рокли, като жени. Но те се приближиха още и това като че притесни още повече събралите се.
- Той е мой син! - обяви баща ми. - Мой син, повярвайте ми! Той е Ашлар, който отново се завръща!
Много от жените изпищяха, някои дори паднаха назад, а мъжете се изправиха. Господарят също се изправи и удари с юмруци по масата така, че всички купи и ножове се разтресоха. Виното се разля. Чиниите изтракаха.
После, въпреки възрастта си, господарят скочи от мястото си на пейката.
Читать дальше