Ан Райс - Лашър

- Какво е «талтош»? - попитах внезапно и се извърнах към тримата, които стояха притихнали и ме гледаха. - Защо ме нарекохте така? Кой е Ашлар, светецът, който ще се върне?

При този последен въпрос баща ми затвори очи с мрачно разочарование и наведе глава. Изглеждаше овладян от праведен гняв, но свещеникът продължи да ме гледа, сякаш наистина идвах от небесата, и след малко заговори:

- Това си ти, синко - ти си Ашлар. Защото Господ е дал на Ашлар милостта да бъде в плът неведнъж. Той ще се връща отново и отново на света за чест и слава на нашия Създател, за да докаже, че е свободен от законите на природата, като самата Дева, която зачена от Небесата, и като пророк Илия, роден по Божията воля - телом и духом. Господ е рекъл ти да намираш пътя си към света повече от веднъж през утробите на жени, вероятно дори заченат в грях.

- О, да, това е сигурно - каза мрачно господарят. - Щом не е дошъл от малките хора, значи е рожба на прегрешението на вещица и дете от моя род.

Баща ми бе изплашен и засрамен. Погледнах пак свещеника. Исках да му кажа за майка си, за допълнителния пръст на лявата и? ръка, как ми го показа и рече, че е вещерски пръст. Но не посмях да го направя. Знаех, че старият господар иска да ме унищожи. Чувствах омразата му, която беше по-лоша и от най-ужасния студ.

- Господ го е белязал, казвам ви - продължи господарят. - Моят проклет син стори онова, което всички малки хора от хълмовете не успяха да сторят за стотици години.

- Виждал ли си жълъд да пада от клоните на дъба? - попита свещеникът. - Откъде можете да знаете, че това дете не е от вашето семе? Откъде?

- Тя имаше шести пръст - прошепна баща ми.

- И ти си легнал с нея! - изкрещя господарят.

Баща ми кимна и прошепна, че тя била много знатна дама и не можел да я назове. Била достатъчно високопоставена, за да всее страх у него.

- Никой не бива да чува това - каза свещеникът. - Никой не бива да узнава какво е станало. Аз ще поема това благословено дете и ще се погрижа да бъде ръкоположен в името на Девата и никога да не докосне плътта на жена.

Той ме вкара в една топла стая, където щях да прекарам нощта, и залости вратата, щом излезе. Имаше само едно малко прозорче, през което леко духаше, но пък разкриваше частица от небето и няколко много мънички ярки звезди.

Какво означаваха тези думи? Не знаех. Качих се на леглото и погледнах през прозореца. Видях тъмната гора и назъбените върхари. Усетих страх. Помислих си, че виждам как малките хора идват. Помислих си, че ги чувам. Чувах тъпаните им. Те щяха да използват тъпаните си, за да смразят талтоша, да го направят беззащитен, и после щяха да го обградят. Създай гигант за нас, създай гигантка. Създай раса, която ще прогони хората. Изтрий ги от лицето на земята. Един от тях щеше да изкачи стената и да разхлаби пречките и те щяха да дойдат…!

Паднах назад. След малко отново погледнах нагоре и видях, че решетката е на мястото си. Бях си въобразил всичко това. Бях прекарал много нощи в селските ханове, сред пияници и блудници, сред гори, в които дори вълците бягаха от малките хора.

Сега бях на сигурно място.

Още не се беше съмнало, когато свещеникът ме повика. Знаех, че е часът на вещиците, защото камбаните забиха страховито и безкрайно. Щом се събудих, знаех, че съм чул камбани в съня си - като чук, който пада отново и отново върху наковалня.

Свещеникът ме разтърси за рамото.

- Ела с мен, Ашлар.

Видях бойниците на града. Видях факлите на стражите. Видях черното небе и звездите. Снегът бе покрил плътно земята. Камбаните не спираха да бият, а звънът им отекваше в мен, разтърси ме и свещеникът посегна да ме подкрепи.

- Този звън гони дявола - каза той. - Прогонва дяволите и духовете от долината, призраците на безутешните мъртви и цялото зло, което се е промъкнало в долината. Ще прокуди малките хора, ако са посмели да се приближат. Те сигурно вече знаят, че си дошъл. Камбаните ще ни защитят. Те ще отблъснат гнусната им сган към гората, където не могат да навредят никому, освен на собствения си вид.

- Но какви са тези същества? - прошепнах. - Страхувам се от звъна на камбаните.

- Не, дете, недей! Те не бива да те плашат. Те са гласът на Бога. Хайде, последвай ме в църквата. - Ръката му бе топла и силна, обгърна ме и ме побутна напред. После той ме целуна нежно по бузата.

- Добре, отче - казах аз. Неговата нежност бе като мляко за мен.

Катедралата беше пуста; сега чувах камбаните някак по-далечни, защото те бяха високо на кулата и звънът им отекваше в хълмовете, а не в самата църква.