Ан Райс - Лашър

- Талтош! - изсъска той с омраза, без да откъсва очи от мен.

Талтош. Знаех тази дума. Да, това беше моята дума.

Може би щях да побягна, ако баща ми не бе стиснал ръката ми. Хората вече излизаха от залата. Много жени бързаха навън, следвани от разтревожените си спътници, сред тях имаше и старици, които изглеждаха много объркани.

- Не! - извика баща ми. - Свети Ашлар. Той се завърна! Говори им, синко. Кажи им, че това е знак от небесата.

- Но какво да кажа, татко? - попитах аз и при звука на гласа ми, който ми се струваше съвсем обикновен, всички в залата като че полудяха. Хората хукнаха към изходите. Господарят вече се бе качил на масата със стиснати юмруци. Тръгна към нас, като разритваше чинии и чаши. Слугите не се виждаха никъде. Всички жени бяха избягали.

Накрая останаха само двамата монаси. Единият се изправи пред мен - беше висок, но не колкото мен, с червена коса и меки зелени очи. Усмихна ми се и тази усмивка ми подейства успокояващо като музика. Душата ми трепна.

Знаех, че другите се ужасяват от мен! Знаех, че бягат от мен. Те бяха изплашени като придворните на майка ми и нея самата.

Опитвах се да разбера какво става. Казах «талтош», като да открия някакво скрито познание в себе си, но нищо не стана.

- Талтош - рече свещеникът, макар тогава да не знаех, че е свещеник-францисканец. Той пак ми се усмихна, сърдечно и нежно.

В залата бяха останали само баща ми, свещеникът и господарят, който още беше на масата. Трима мъже клечаха до огнището, сякаш чакаха нещо, но не знаех какво.

Страх ме беше от тях, от напрегнатите им погледи, приковани в господаря, който пък се бе втренчил в мен.

- Това е Ашлар! - извика баща ми. - Нима не виждаш? Какво още да стори Господ, за да видиш? Да разруши кулата с мълнии? Татко, това е той!

Осъзнах, че съм се разтреперил, странно усещане, каквото не бях изпитвал. Не бях треперил дори от студ, но сега не можех да се овладея. Всъщност се чувствах така, сякаш земята под краката ми се тресе много силно и аз не мога да се задържа на нея.

Свещеникът се приближи; зелените му очи ми заприличаха на скъпоценни камъни - само дето бяха направени от нещо меко. Той протегна ръка и погали нежно косата ми, после бузата и брадата.

- Това е Ашлар! - прошепна той.

- Това е талтош, това е дявол! - обяви господарят. - Хвърлете го в огъня.

Тримата до огнището пристъпиха напред, но баща ми и свещеникът застанаха пред мен. Да, не можеше да си представите какво беше. Единият искаше смъртта ми, сякаш беше архангел Михаил, а по-добрите не даваха това да се случи.

Аз се вгледах с ужас в огъня, смътно осъзнавайки, че той може да ме погълне, че ще изпитам неописуема болка, ако бъда хвърлен в него, че вече няма да съм жив. И тогава като че чух с ушите си писъците на хиляди страдащи, умиращи. Колкото повече се засилваше страхът ми, толкова повече отслабваше споменът, остана само треперенето и напрежението в ръцете ми.

Свещеникът ме прегърна и ме поведе към изхода.

- Няма да разрушите това, което Бог е създал.

Едва не се разплаках от докосването му и от топлината на ръцете му.

Той и баща ми ме изведоха от замъка, а господарят, който тръгна след нас, ме гледаше с огромно подозрение, докато вървяхме към катедралата. Снегът още се сипеше леко, хората ни подминаваха, увити във вълна и кожи. Беше невъзможно да различиш жените от мъжете в тези дрехи. Някои бяха по-малки, като деца, но виждах, че лицата им са стари и сбръчкани.

Катедралата беше отворена и изпълнена със светлина. Хората вътре пееха. Щом се приближихме, видях, че и тук големите извити врати са украсени със зеленина. Песента бе омайваща и красива. Миризмата на бор бе опияняваща. Носеше се някакъв ароматен дим.

Песента бе весела, някак по-празнична и триумфална от песента на монасите. В нея не се усещаше ясен ритъм, по-скоро общо въодушевление. В очите ми избиха сълзи.

Смесихме се с тълпата, която влизаше в катедралата, и запристъпяхме бавно напред. Слава богу, защото не можех да пазя равновесие заради песента. Господарят бе нахлупил шапката си на главата, баща ми, с кожените си одежди, и свещеникът, който бе вдигнал качулката си, за да се защити от студа, ме подкрепяха, удивени от слабостта ми.

Тълпата богомолци се придвижваше бавно към гигантския неф. Музиката ме разсейваше, но все пак бях завладян от размерите и дълбочината на катедралата. Не бях виждал така огромна и елегантна постройка. Прозорците и? изглеждаха невъзможно високи и тесни. Арките над тях сякаш бяха сътворени от богове. В дъното, високо над олтара, имаше прозорец с формата на цвете. За новородения ми ум това изглеждаше непостижимо за силите на човека. Бях объркан и замаян.