Ан Райс - Лашър

Накрая, щом се приближихме до олтара, видях какво има там. Голям обор, пълен със слама, а в него крава, вол и овца. Те се дърпаха неспокойно на веригите, а от изпражненията им по пода се вдигаше пара. Пред тях стояха мъж и жена, издялани от безжизнен камък. Наистина, те бяха само символи. Очите и косите им бяха боядисани. Между тях, на малко легълце лежеше човешко бебе от мрамор - розово, лъчисто, усмихнато, със сияещи стъклени очи.

За мен това бе чудо. Нали ви казах вече, че очите на свещеника ми бяха заприличали на скъпоценни камъни. Сега гледах изкуствените очи на това бебе и връзката ме обърка и плени.

Музиката забавяше мислите ми, правеше ги несигурни, но тогава, в един печален миг разбрах истината.

Разбрах със сигурност, че никога не съм бил такова новородено, че всички тези хора са били бебета, че моят ръст и моят глас бяха ужасили майка ми. Аз бях чудовище. Почувствах го силно и ясно. Знаех, че не съм от човешката раса.

Свещеникът ме накара да коленича и да целуна детето, каза, че това е Христос, който е умрял заради греховете ни. После посочи кървавото разпятие, което висеше от високата колона вдясно. Видях мъжа на него и кръвта, която се стичаше от ръцете и краката му. Разпнатият Христос. Бога на Гората. Зеленият Джак11. Тези имена минаха през ума ми. Знаех, че детето и Христос на кръста са едно. Отново чух далечни викове от спомените, като от жестока сеч.

Музиката беше причината за това осъзнаване. Знаех, че скоро ще припадна. Вероятно воалът се беше надигнал малко и аз можах да проникна и да узная миналото, но последваха само болезнени моменти и не успях да разкрия повече.

Загледан в разпятието, аз се разтреперих от мисълта за такава ужасна смърт. Стори ми се ужасно, че някой може да причини подобно нещо на това сияйно дете. Тогава осъзнах, че всички хора са създадени да срещнат смъртта. Всички се раждаха като невинни малки създания, които се учеха да живеят, без да знаят как ще свърши това. Коленичих и целунах твърдото каменно бебе, оцветено така, че да изглежда меко и истинско. Загледах се в каменните лица на мъжа и жената, а после се обърнах към свещеника.

Музиката замря, остана само силният шепот и отекващите покашляния на хората.

- Ела, Ашлар - каза свещеникът и ме поведе бързо през тълпата. Вероятно не искаше да привлича внимание. Влязохме в параклис извън главния неф. В него също се стичаше върволица вярващи, пропускани по двама. Монаси в роби стояха на пост и свещеникът им нареди да затворят вратите и да кажат на хората да чакат.

Господарят щял да каже вечерната си молитва пред свети Ашлар.

Това като че беше нещо обичайно. Хората, помолени да изчакат, паднаха на колене и зашепнаха молитви.

Останахме сами в каменния параклис, който беше два пъти по-нисък от нефа и все пак изглеждаше величествен. Тясно свещено място. До прозорците горяха многобройни свещи. По средата на пода имаше огромен саркофаг с някакво изображение на камъка. Всъщност хората се събираха именно край него, молеха се и целуваха ръцете на изсечения образ.

- Виж това, моето момче - каза свещеникът и посочи некаменния лик, а прозореца на западната стена. Стъклото бе тъмно, защото бе нощ, но ясно личаха оловните спойки, които скрепваха цветните стъкълца, оформящи образ на висок мъж с дълга роба и корона на главата. Видях и че той се извисява много над останалите фигури до него, че косата му е като моята - дълга и гъста, а брадата и мустаците му също приличат на моите.

На стъклото имаше думи на латински, три строфи, които отначало не разбрах, но после свещеникът отиде до стената и вдигна ръка да ги посочи - бяха точно над главата му. Преведе ми ги на английски, така че аз ги разбрах напълно и изцяло:

«Свети Ашлар, обичан от Христа

и Светата Богородица Дева,

който ще се върне отново.

Ще излекува болните,

ще успокои угнетените,

ще намали болката

на онези, които трябва да умрат.

Спаси ни

от вечния мрак,

прогони демоните от долината.

Бъди наш

водач към светлината.»

Душата ми се изпълни с благоговение. Музиката започна отново, далечна и ликуваща като преди. Аз се съпротивлявах, не исках да ме овладее, но не устоях, магията на латинските думи изчезваше. Поведоха ме навън.

Скоро се събрахме в стаите на свещеника в сакристията на катедралата. Не приличаха на стаите, които бях виждал, освен може би на тези в селските ханове. Харесаха ми.

Протегнах ръце към огъня, спомних си, че господарят искаше да ме изгори, и ги скрих отново под кадифената пелерина.