Ан Райс - Лашър

- Много си мека! - възкликна тя. - Мека и розова като малко бебе.

«Не им казвай, че си новородена - бе казал баща и?. - Не им казвай, че скоро ще умрат. Просто ги съжалявай, защото това е последният им час.»

- Благодаря ти - каза Емалет. - Сега ще тръгвам. Отивам в Шотландия или в Ню Орлиънс. Знаеш ли пътя?

- Е, Ню Орлиънс не е чак толкова далече - отвърна жената. - Но виж, пътя до Шотландия не го знам. Но ти не можеш да вървиш боса. Нека ти дам едни обувки на Бъди. Господи, май само неговите ще ти станат.

Емалет се загледа в гъстата гора. Видя как мракът се събира над водата, отвъд моста. Не знаеше дали може да изчака да и? донесат обувки.

«Те се раждат без почти никакво знание - бе казал баща и?. - А и малкото, което имат, скоро забравят. Те вече не могат да долавят ароматите или да виждат моделите. Вече не могат да избират по инстинкт храната си. Могат да се отровят. Те нямат твоя слух, нито пък могат да чуват пълната прелест на песните. Те не са като нас. Те са само фрагменти. И от тези фрагменти ние ще градим, но това ще бъде тяхната смърт. Бъди милостива.»

Къде беше баща и?? Ако той бе виждал звездите над Донелайт, тогава и тя трябваше да ги познава, да знае как изглеждат. Вече нищо не надвисваше над майка и?.

Жената се върна и сложи обувки пред краката и?. На Емалет и? беше трудно да пъхне дългите си меки стъпала в тях, пръстите и? се свиха, кожата я дращеше, но тя знаеше, че е по-добре да има обувки. Трябваше да носи обувки. Баща и? носеше обувки. Майка и? също. Емалет беше порязала крака си на един остър камък в тревата. Така беше по-добре. Стана още по-добре, когато жената завърза здраво връзките. На малки панделки, колко красиво. Тя се засмя, когато видя панделките. Но още по-красиви бяха пръстите на жената, докато ги връзваше.

Колко големи изглеждаха краката на Емалет в сравнение с малките крака на тази жена.

- Довиждане, госпожо. Благодаря ви - каза Емалет. - Бяхте много мила с мен. Съжалявам за всичко, което ще се случи.

- Какво ще се случи, дете? - попита жената. - Какво точно ще се случи? Господи, каква е тази миризма? Май идва от теб? Първо си помислих, че е защото си мокра от блатото, но май това е друга миризма.

- Каква миризма?

- Ами не знам, приятна е, като на сладки.

О, значи и Емалет излъчваше такава миризма. Затова ли не можеше да усети аромата на баща си? Вероятно сега тя самата бе в капана на миризмата. Вдигна пръсти към носа си. Да, ето я - излъчваше се от порите и?. Миризмата на баща и?.

- Не зная - каза Емалет. - Мисля, че би трябвало да разбирам тези неща. Моите деца ще ги разбират. Сега трябва да вървя. Трябва да ида в Ню Орлиънс. Така ми каза мама. Тя много ме моли да ида там. Иди в Ню Орлиънс, каза мама. Той бил по пътя за Шотландия, така че пак ще спазя заръката на татко. Е, ще тръгвам.

- Чакай малко, дете. Седни, нека първо Джером се върне. Той търси майка ти. - Жената извика името му в тъмното, но той не се появи.

- Не, госпожо, ще тръгвам - каза Емалет, наведе се, докосна леко жената по раменете и я целуна по гладкото кафяво чело. Почувства черната и? коса - помириса я, а после я погали по бузата. Хубава жена.

Виждаше, че жената харесва миризмата и?.

- Чакай, скъпа.

Емалет за първи път целуваше някой освен майка си и сълзите и? рукнаха отново, щом погледна кафявата жена с черната коса и големите очи. Домъчня и?, че те всички ще умрат. Мили хора. Мили хора. Но Земята не беше достатъчно голяма за всички тях, а те просто щяха да прокарат пътя за други - по-мили и по-детски същества.

- Накъде е Ню Орлиънс? - попита тя. Майка и? не знаеше. Баща и? също не и? бе казал.

- Ами мисля, че е натам - каза жената. - Честно да ти кажа, не знам точно. Мисля, че е на изток. Но защо не…

- Благодаря ти, скъпа моя - каза Емалет, като използва любимото обръщение на баща си. И после тръгна.

С всяка крачка се чувстваше все по-добре. Вървеше все по-бързо по мократа трева. Излезе на шосето, под светлините на електрическите лампи, и продължи напред. Косата и? се развяваше, а дългите и? ръце се размахваха.

Вече беше съвсем суха под дрехите, освен малкото влага по гърба и?, която я дразнеше, но и тя щеше скоро да изсъхне. Косата и? също бе мокра, но бързо съхнеше и ставаше все по-лека. Тя видя сянката си на пътя и се засмя. Колко висока и слаба бе в сравнение с кафявите хора. Колко голяма беше главата и?. Дори в сравнение с майка и?. Бедната и? майчица, лежеше под дървото и се взираше в здрача и зеленината. Накрая вече дори не я чуваше. Не можеше да чуе нищо. О, само да не бяха избягали от баща и?.