Ан Райс - Лашър

- Панталоните на Бъди ще и? станат - каза жената. - Вземи от неговите панталони и дай тая риза.

Малката къща искреше. Червените и бели квадрати на масата също искряха. Сякаш ако хванеше ръба на белите и червените квадрати, би могла да ги смъкне оттам. Защото това всъщност беше някакъв плат. Отзад имаше искрящо бял хладилник. Тя знаеше как се завърта дръжката и че вътре ще има студено мляко.

Беше гладна. Бе изпила всичкото мляко на майка си, докато тя лежеше и се взираше в дървото. Беше плакала, плакала и после отиде да се изкъпе във водата. Водата бе зеленикава и не миришеше добре. Но в края на полянката имаше чучурче с дръжка и Емалет се изми по-хубаво.

Мъжът се втурна обратно в стаята с чифт дълги панталони, каквито носеха и той, и баща и?. Емалет ги облече, дръпна ги по дългите си слаби крака и почти загуби равновесие. Усещаше студения цип на корема си. Копчето също беше студено. Но нищо. Тя бе още новородена и не съвсем укрепнала.

Баща и? бе казал: «Ще можеш да вървиш, но ще ти е трудно». Панталоните веднага я стоплиха. «Но помни, ще можеш да правиш всичко, което ти се наложи да правиш.»

Тя промуши ръка в ръкава на ризата, която жената държеше зад нея. Тази дреха и? хареса повече. Приличаше на кърпата, с която жената още сушеше косата и?. Косата на Емалет бе златистожълта. Изглеждаше така ярка в ръцете на жената, които имаха розови, а не кафяви длани.

Емалет погледна към копчетата на ризата. Жената започна да ги закопчава много бързо. Ето така. Емалет бързо се научи и закопча останалите много бързо. После се засмя.

Баща и? бе казал: «Ще се родиш научена, както птиците се раждат с умението да строят гнезда, както жирафите знаят как да ходят, както костенурките знаят как да пълзят по земята и да плуват в морето, въпреки че никой никога не ги е учил на това. Помни, хората не се раждат с тези инстинктивни познания. Хората се раждат неоформени, незавършени, но ти ще можеш да тичаш и да говориш. Ти ще познаваш всичко».

Е, не всичко, помисли си Емалет, но всъщност наистина знаеше, че това там на стената е часовник, а другото на перваза - радио. Ако го включиш, от него излизат гласове и музика.

- Къде е майка ти, дете? - попита я жената. - Каза, че е лошо, къде е?

- На колко години е това момиче? - попита мъжът, стоеше скован, със стиснати в юмруци ръце. Беше си сложил шапката и се взираше в Емалет. - Къде е тази жена?

- Откъде да знам на колко години е момичето? Изглежда като твърде израснало малко дете. Скъпа, на колко си години? Къде е майка ти?

- Новородена съм - каза Емалет. - Затова мама е болна. Тя не е виновна. Просто няма повече мляко. Много е зле, до смърт, и мирише на смърт. Но все пак имаше достатъчно мляко. Аз не съм от малките хора. Вече няма нужда да се страхувам от това. - Тя се обърна и посочи. - Вървете дълго, през моста и под дървото, тя е там, където клоните докосват земята. Но не мисля, че вече може да говори. Ще сънува, докато умре.

Мъжът излезе и трясна силно вратата зад гърба си. Тръгна много решително по тревата и после даже се затича.

Жената се взираше в нея.

Емалет сложи ръце на ушите си, но беше твърде късно, защото мрежестата врата изтряска така силно, че я оглуши. Постепенно звънтенето в главата и? отшумяваше. Мрежеста врата. Не стъклена. Тя знаеше какво е стъкло. Бутилката на масата бе стъклена. Тя помнеше стъклото на прозорци, стъкло на мъниста, много неща бяха от стъкло. Пластмаса. Мрежестата врата бе от мрежа и пластмаса.

«Всичко е записано в теб» - бе казал баща и?.

Тя погледна жената, искаше да я помоли за храна, но сега бе по-важно да излезе оттук и да открие баща си или Донелайт, или Майкъл в Ню Орлиънс, което се окажеше по-лесно за намиране. Беше гледала звездите, но те не и? показаха пътя. Баща и? бе казал, че ще го намери по звездите. Но сега тя не беше толкова сигурна.

Обърна се, отвори вратата и пристъпи навън. Затвори я внимателно, за да не изтрещи. Всички дървесни жаби пееха. Всички щурчета пееха. Всички твари пееха за някого, чието име никой не знаеше, дори баща и?. Те шумоляха и шаваха в тъмното. Нощта беше жива. Ето, и мъничките насекоми се къпеха в светлината на крушката! Тя махна с ръка към тях. Как се пръснаха само, но скоро пак се събраха на малко облаче.

Загледа се в звездите. Винаги щеше да помни тези съзвездия, начина, по който потъваха сред далечните дървета, и колко черно изглежда небето на места, а колко тъмносиньо на други. Да, и луната. Вижте луната. Красивата искряща луна. Татко, най-сетне я видях. Да, но за да иде в Донелайт, трябва да знае как ще изглеждат звездите, когато стигне целта си. Жената хвана ръката и?, после я погледна и я пусна.