Ан Райс - Лашър

- Аз ще те държа, скъпи. Няма да ти позволя да паднеш. Ти си моят герой!

Момичето стоеше с отпуснати ръце и ме гледаше. После се обърна към Мери Бет и къщата, откъдето вече тичаха слугите.

- Какво смяташ да правиш с нея? - отново попита Мери Бет.

- Дете, искаш ли да дойдеш в нашата къща? - попитах аз слабото красиво момиче с бледорозова трепереща устичка, която се издаваше леко напред на фона на хлътналите и? бузи. Очите и? бяха сиви като дъждовно небе.

- Ще дойдеш ли в нашата къща? - попитах отново. - Тук си в безопасност, можеш да обмислиш дали искаш да прекараш живота си като затворница, или не. Стела, ако умра на стълбището, поверявам ти това дете, чуваш ли?

- Няма да умреш - каза Ричард, моят любовник. - Ела, ще ти помогна. - Но ясно виждах тревогата на лицето му. Той беше по-притеснен за мен от всички останали.

Стела тръгна първа, момичето я последва, а двамата с Ричард вървяхме отзад. Той ме беше обгърнал с ръка и буквално ме носеше, но все пак ме оставяше да стъпвам по стъпалата, за да запази достойнството ми.

Най-сетне влязохме в стаята ми на третия етаж.

- Дайте храна на момичето - наредих аз. - Изглежда, сякаш никога не е яла нищо свястно. - Отпратих Стела и Ричард и се свлякох на леглото. Бях толкова изтощен, че даже не можех да мисля.

После погледнах нагоре и душата ми се изпълни с отчаяние. Това красиво младо създание в началото на живота си и аз - старецът, който вече виждаше своя край. Бях толкова уморен, че почти бях готов да се отдам на смъртта, ако това дете нямаше нужда от мен.

- Разбираш ли какво става? - попитах я. - Знаеш ли кой съм?

- Да, Жулиен - отвърна тя без никакво усилие. - Знам всичко за теб. Това е твоят таван, нали? - Гласът и? леко трепереше. Тя огледа гредите по тавана, книгите ми, камината и стола, всичките ми скъпоценности, както и виктролата и купчините плочи. После ме погледна и се усмихна доверчиво.

- Божичко - прошепнах аз. - Какво ще правя с теб сега?

Двайсет и едно

Хората, които живееха в тази светла малка къща, бяха с кафява кожа. Очите им бяха черни, косите им също. Кожата им светеше под лампата над масата. Бяха дребни, с очертани скули, а дрехите им бяха много ярки - червено, синьо, бяло. Дрехи, които се опъваха по пълните им ръце. Когато видя Емалет, жената стана и отиде до мрежестата врата.

- За бога, дете! Влизай вътре! - рече тя и погледна Емалет в очите. - Джером, ела виж. Та това дете е чисто голо. Господи боже!

- Измих се с вода - каза Емалет. - Майка ми е болна, лежи под дървото. Тя не може да говори вече. - Емалет протегна ръце напред. Бяха влажни. Косата и? също висеше на мокри кичури по гърдите. Беше и? малко студено, но въздухът в стаята бе топъл и неподвижен.

- Ела, ела вътре - каза жената и я дръпна за ръка. Свали кърпа от една кука и започна да бърше мократа и? коса.

Водата се стичаше в локвичка по лъскавия под. Колко чисто беше всичко тук. Неестествено. Съвсем различно от ароматната нощ навън, пълна с крила и прелитащи сенки. Това беше подслон, убежище от нощта, убежище от насекомите, които жилят, и от нещата, които бяха изпорязали и изподраскали босите крака и голите ръце на Емалет.

Мъжът стоеше неподвижен и се взираше в нея.

- Дай и? кърпа, Джером, не стой така. Дай и? кърпа и някакви дрехи. Дете, какво се е случило с теб? Къде са ти дрехите? Да не би някой да те е наранил?

Емалет не беше чувала такива гласове, гласове на кафяви хора. Те бяха някак по-мелодични от гласовете на останалите. Извисяваха се и стихваха в някакъв отчетлив ритъм. Бялото на очите на тези хора не беше чисто бяло. Имаше жълтеникав оттенък, който подхождаше на кафявата им кожа. Дори баща и? не говореше така мелодично. Баща и? бе казал: «Ще се родиш с цялото знание, от което се нуждаеш. Не позволявай на нищо да те изплаши».

- Бъдете добри с мен - каза Емалет.

- Джером, дай дрехите! - извика жената, която бе свалила руло салфетки от полицата и попиваше ръцете и раменете на Емалет с тях. Емалет взе салфетки и избърса лицето си. Ммм. Хартията бе груба, но от нея не я заболя, миришеше хубаво. Книжни кърпи. Емалет усети аромата от кухнята. Хляб, мляко, кашкавал. Да, подуши млякото и кашкавала. Кашкавал беше, нали така? Яркожълто кубче, което бе поставено на масата. Емалет искаше от него, но те не и? бяха предложили.

«Ние по природа сме добри и мили хора - бе казал баща и?. - Затова толкова ни мразеха в миналото.»

- Какви дрехи? - попита мъжът на име Джером, който сваляше ризата си. - В къщата няма нищо, което ще и? стане. - Подаде и? ризата си. Емалет искаше да я вземе, но освен това искаше и да я огледа. Тя беше синьо-бяла, на малки квадратчета като покривката на масата, само че тя бе в червено и бяло.