Ан Райс - Лашър

- Как е посмял Кортланд да не ми каже! - възмутих се аз.

- Не е посмял - каза Мери Бет. - Не иска да те огорчава.

- Не му пука - сопнах се аз. - Проклетник! Да остави дъщеря си с онези откачалки! Значи Карлота е отишла там, в онази къща, под покрива на Тобиас, който открай време ме нарича убиец.

- Но, чичо Жулиен, ти си си убиец - отбеляза Стела.

- Я да мълчиш! - викна Мери Бет.

Стела се нацупи, което означаваше поне временна победа.

- Карлота е отишла да пита момичето какво вижда, да направи предсказания - най-опасната от всички игри. Аз и? забраних това, но тя все пак е отишла. Чула да се говори, че това момиче има повече сила от всеки в нашето семейство.

- Много е лесно да се каже - въздъхнах аз. - Повече сила от всеки друг. Навремето и аз твърдях същото, още когато по света имаше карети, роби и идилия. Повече сила.

- О, нима не разбираш намека? Това момиче носи кръвта на много Мейфеър. Като прибавим и Кортланд, броят им става просто невероятен!

- О, да - рекох. - Барбара Ан е дъщеря на Уокър и Сара, и двамата Мейфеър. А Сара е дете на Аарън и Мелиса Мейфеър.

- Да, и те са деца на Мейфеър и прочие. Мисля, че всички предшественици на това дете са Мейфеър.

- Да, така изглежда. - Прииска ми се да запиша това в книгите си и да поразсъждавам върху него. Тогава с болка си спомних, че бяха изгорени. Изпитах голяма горчивина, замълчах и просто слушах тяхното бърборене.

- Момичето не вижда бъдещето - обяви Мери Бет и седна до мен. - Карлота е отишла, за да се увери, че сме прокълнати и обречени. Нали знаете, че все това си пее.

- Тя вижда просто вероятности, като всички нас - каза Стела с мелодраматична въздишка. - Има силно предчувствие.

- И какво е станало?

- Карлота се качила на тавана, за да посети Евелин и то неведнъж. Играла си с момичето, извела я навън, и тогава то, въпреки че рядко говори, направило някакво ужасно предсказание.

- Какво по-точно?

- Че ние ще изчезнем от лицето на земята - каза Стела. - Че ще бъдем унищожени от онзи, който ни е помагал.

Аз вдигнах глава и погледнах Мери Бет.

- Жулиен, това са глупости.

- Затова ли изгори книгите ми? Затова ли изгори цялото знание, което бях събрал?

- Жулиен - въздъхна тя, - ти си един стар мечтател. Момичето казало това само колкото да получи подарък или пък да накара Карлота да си иде. Всички сме наясно. То е почти нямо. Седи си всеки ден до прозореца и гледа движението по Сейнт Чарлз авеню. Понякога пее или говори в рими. Не може дори да си върже обувките или да си среше косата.

- И онзи гаден Тобиас не я пуска да излиза - каза Стела.

- По дяволите, вече чух достатъчно. Да изкарат колата ми отпред.

- Не можеш да шофираш - възпротиви се Мери Бет, - ти си болен. Нима искаш да умреш на стълбите на онази къща? Моля те, бъди така любезен да се споминеш у дома, сред нас.

- Не съм тръгнал да умирам още, скъпа моя дъще - обявих аз. - Кажи на момчетата да изкарат колата веднага, или ще ида дотам пеша. Ричард, къде е Ричард! Ричард, донеси ми чисти дрехи и всичко останало. Ще се преоблека в библиотеката. Не мога да изкача стълбите. Хайде, бързо.

- О, ама ти наистина ще им изкараш ангелите - обади се Стела. - Те ще решат, че отиваш да я убиеш.

- Да я убия ли? И защо?! - изумих се аз.

- Защото е по-силна от нас, не разбираш ли? Чичо Жулиен, помисли за завещанието, нали все това ми повтаряш. В него има ли клауза, която да и? позволи да получи всичко?

- Разбира се, че не - отвърнах аз. - Не и щом Мери Бет има дъщеря и нейната дъщеря също има дъщеря. Не е много сложно.

- Да, но казват, че има разни уточнения - свързани със силата и прочие, с вещерски дарби. Затова крият момичето, за да не го убием.

Ричард дойде с дрехите ми. Аз се облякох набързо, но като за официално посещение. Изпратих го да ми донесе палтото - колата ми бе открита, а пътищата тогава бяха кални - както и очилата и ръкавиците. Казах му да побърза.

- Не можеш да идеш там - настоя Мери Бет. - Ще ги изплашиш до смърт, нея също.

- Тя ми е внучка и аз ще си я взема.

Излязох бързо от къщата. Чувствах се напълно възстановен, въпреки че забелязах една неприятна подробност. Не можех да контролирам добре левия си крак. Не се свиваше и вдигаше както трябва, докато вървях, и леко го провлачвах. Но те не знаеха това. Смъртта се приближаваше към мен, смъртта идваше. Аз обаче си казах, че мога да преживея още няколко години с този лек недъг.

Щом слязох по стъпалата пред къщата, момчетата ми помогнаха да се кача в колата. Стела се тръшна в скута ми, като за малко не смачка гениталиите ми и не ме уби. В този миг от сенките под дъбовете се появи Карлота.