Ан Райс - Лашър

В този миг Лашър ме обгърна с присъствието си и започна да ме успокоява:

- Не се притеснявай, Жулиен - каза той с тихия си глас. - Аз винаги съм бил добър с теб.

Аз обаче вече бях видял през прозореца буйния огън в дъното на двора и Мери Бет, която хвърляше в него някакви неща.

- Спри я - прошепнах. Едва си поемах дъх. Демонът беше невидим, обгръщаше ме отвсякъде.

- Жулиен, моля те, не продължавай с това.

Стоях там и се опитвах да се задържа на крака. Видях купчините книги на тревата, старите картини, картини от Сан Доминго, портретите на моите предци. Видях и счетоводните си книги, както и книжата от стария кабинет на майка ми, вързани с канап. И книгите, които бях написал сам. Бе останал само един бележник и когато Мери Бет го хвърли в огъня, аз извиках към нея.

Не можех да си поема дъх. Устата ми оформяше безмълвни проклятия. Най-страшните проклятия. Изведнъж ми причерня.

Събудих се в моята стая.

Бях в леглото, а Ричард, моят скъп млад приятел, седеше до мен. Стела също - държеше ръката ми.

- Мама трябваше да изгори нещата ти - рече тя.

Аз не отговорих. Всъщност бях получил слаб инсулт и не бях в състояние да говоря, но тогава още не знаех това. Реших, че мълча по собствена воля. Мери Бет дойде при мен чак на другия ден и когато заговорих, осъзнах, че думите ми излизат завалени и аз трудно ги подбирах, за да изразя гнева си.

Беше късно вечерта и когато тя видя какво се е случило с мен, много се притесни и извика Ричард. Той дойде и двамата ми помогнаха да сляза по стълбите. Сякаш ако станех от леглото и започнех да ходя, нямаше да умра тази нощ.

Седнах на дивана в салона.

О, колко обичах този двоен салон. Обичам го, както го обичаш ти, Майкъл. Беше ми приятно да седя там и да гледам през прозорците към моравата, когато огънят в камината вече отмира.

Мери Бет говори дълго. Стела дойде и после изчезна. Същината на думите и? бе, че моето време вече е отминало.

- Влизаме във век, в който самата наука може да ни каже името на този дух и какво представлява той - каза тъжно Мери Бет. Тя говори за спиритистите и медуимите, за сеанси и за научните изследвания на окултното, за неща като ектоплазма.

Аз не можех да приема това. Ектоплазма? Онова, с което медиумите твърдяха, че боравят? Дори не отговорих. Бях потънал в отчаяние. Стела се сви до мен, хвана ръката ми и каза:

- Мамо, млъкни. Той не чува и дума, само го изморяваш.

Аз пак не продумах.

- Аз виждам какво ще стане - продължи Мери Бет. - Виждам бъдещето, в което нашите мисли и думи няма да имат значение. Виждам безсмъртието ни в рода. Няма да се случи, докато сме живи, но Лашър ще получи своята победа. Това време ще дойде и тогава никой няма да е така блажен, както ние. Ние ще сме родители на това блаженство.

- Празни надежди - въздъхнах аз. - Ами онази долина, ами онзи отмъстителен дух? Ами раните, нанесени му в древни времена, които никога няма да заздравеят в ума му! Това същество е било добро. Знам, че е било. Но сега е зло!

Тогава пак ми стана зле, много зле. Донесоха ми възглавници и ме завиха. Не можах да изкача стълбите отново чак до следващия ден, пък и нямах желание да го правя, докато главата ми не се замая отново, но този път от надежда.

Ето как стана.

Както си лежах на дивана в жегата на деня, долавях речния бриз, който нахлуваше през прозорците, и се опитвах да не усещам миризмата на огъня, в който бе изгорено толкова много, чух гласа на Карлота - тя се караше яростно с майка си.

Най-сетне влезе в стаята и се втренчи в мен. Тогава бе на петнайсет, висока и слаба. Не помня кога точно бе рожденият и? ден, но пък помня, че тогава тя не беше така ужасно непривлекателна - имаше доста хубава мека коса и интелигентни очи.

Не и? казах нищо, защото не си позволявах да бъда лош към децата, колкото и злобни да бяха те към мен. Не и? обърнах внимание.

- Ти се бесен заради онзи огън - каза тя със студения си праведен глас, - но позволяваш да причиняват такива неща на едно дете, като знаеш, че то се страхува от майка ми. От теб и от майка ми.

- За какво говориш? Какво дете? - попитах.

Тя обаче излезе ядосана и отчаяна. Скоро се появи Стела и аз и? предадох думите на Карлота.

- Стела, какво означава това? За какво говори тя?

- Нима е посмяла да ти го каже? Хем знае, че си болен. Знае, че се скарахте с мама. - От очите и? рукнаха сълзи. - Не става дума за нас, а за онези Мейфеър от Фонтевро и тяхната лудост. Нали се сещаш, онези зомбита от Амелия стрийт.

Разбира се, знаех за кого говори - за Мейфеър от Фонтевро, наследниците на братовчед ми Августин, чийто живот бях отнел още като момче. От неговото семейство бе тръгнал онзи клон на рода, който живееше във Фонтевро, както вече ти казах - в собствената им плантация на няколко мили от нашата. Те не поддържаха никакви отношения с нас, освен на големите семейни събирания. Ние обаче посещавахме болните им и ходехме на погребенията на мъртвите. Те правеха същото за нас, но с годините нещата не се промениха особено.